автор: wawel

Някъде в бъдещето, може би още през 2016-та година.

Намирам се в крайпътна канавка, разделен на две. В смисъл, че точно тогава и точно там съм две различни неща едновременно. Едното се гърчи и превива от болка, кърви и става все по-безпомощно. На прага и повече обърнато към смъртта.
А другото събира чиста енергия и се усилва и уголемява от това. Изсмуква я от умиращото тяло чрез завихряне, придобивайки все по-плътен зелен цвят. Когато избера да гледам света през очите на зеления – няма болка, няма чувство, няма тревоги. Но светлина, радост и удоволствие от живота и спомените за него, също липсват. И двамата знаят, че са се появили, могат да се видят, да се познаят, да се усетят и се преплитат в следствие на катастрофа. Случило се е преди минути: велосипеда ми /и аз върху него/ се е забил в автомобил. И двете тела усещат пристигането на медицински екип. Взетите от парамедиците мерки изключват и блокират, смаляват и стопяват енергизираното тяло до снежинка, сантиметър, точка. Разгърнатото от него възприятие на света е отрязано и отново съм си познатия стар, тъп и ограничен примат. С приблизително следните мисли:

- Полека с това изкуствено дишане уста в уста...моля. Сега и дефибрилатор се размахва?!?!? Няколко импулса от него и съм върнат обратно и окончателно в света на живите. Жалко.

Eипът на бърза помощ се е справил със задачата и ме е върнал към живота. Дали се е справил със задачата, обаче?

3-ти ноемрви 1999 г.

Чувам в просъница, майка ми да се провиква:
- Ставай сине, че баща ти е умрял снощи, в съня си.

Това е краят на една история започнала много отдавна. Около шест години по-рано баща ми легна на легло, почти неподвижен. Майка ми
го гледаше до едно време. Но после си счупи шийката на таза и се наложи да напусна работа, за да се грижа и за двамата.

Обездвижването и болестта на татко се разви по следния начин: първо нещо с коляното, после таза и накрая умря от диагноза „белодробна емболия”. В различните стадии на пътя му към смъртта играхме много пъти едно и също упражнение. Отиваме до болницата, правят му изследвания, предписват лекарства и.......дотам. Не искаха да го хоспитализират, като директно казваха в очите на майка ми, че е възможно да умре при тях и да си влошат показателите. Добре, че съпругата му имаше сърце, желание и беше в състояние да се грижи за него. До едно време обаче. Някаква студентка я бутна на слизане от рейс номер 88. От удара в тротоара си счупи шийката на таза. След което поех грижите и за двамата ми приковани на легло родители. Няма и не съществува по-страшно изпитание на света. Болници, диагнози, рецепти, лекарства, плюс готвене, чистене и грижи за двама депресирани личности – едновременно. Бавно и полека станах виртуоз в кухнята. Опитайте се да употребите 3-4 часа в приготовление на патица по пекински /избор на пациентите от готварска книга като рецепта, която би била вкусна и трябва да се опита/. След което да се опитат само 1-2 хапки от ястието и да се заяви, че е по-уместно и на място да се сготви спанак с ориз. Това отчасти обяснява защо в наши дни се храня само от топлата витрина на „Кауфланд” и съм развил алергия към готвенето.

Сложил съм двамата болни в една стая. С идеята, че поне разговорите между тях ще повдигат духа им. Спомени, доброто старо време, младините, трепетите.....УВИ НЕ! Случайно ги хващам как си говорят за погребални церемонии, покрови и прочее отвъдни неща. Отчаяните ситуации изискват отчаяни решения. Слава богу имаме голям апартамент. Оставих баща ми в кухнята – където си лежи от години, а майка ми бе запратена в най-далечния възможен ъгъл. Бившата детска стая, сега нейна, болнична. И се започна:

- доктор Менгеле, занеси ме при баща ти, да го видя за последен път преди да умра!

Обяснявах много пъти, че ще трябва много да яде, да си пие предписаните лекарства и да започне сама да взима цялото разстояние от стаята до кухнята, ако иска да направи това. Че хора неподвижни, със слаб дух и задълбочаващи депресията в себе си, чрез разговори за неизбежния край са контрапродуктивни. Майка ми чува какво говоря, но не го разбира и не го приема. Все пак, единствената сила, която може да помогне да победи себе си и болестта си е именно тази: желанието да вижда и да се грижи за съпруга си отново.

В пространството на кухнята съм произведен в Берия. Интересно, но когато обясних на баща ми стратегическия план за първи път – веднага го прие и се включи. Преформатира ме от Берия в Солженицин и това си беше. Никакви викове, крясъци, ревове, капризи. Тихата му и деликатна природа се отдаде на съзерцание и самовглъбение. Навярно и затова Господ го прибра така леко, в съня му.

В едно и също пространство се преливам от Менгеле в Солженицин. Майка ми реве и псува, но стратегията дава плодове. Постепенно започна да се примъква до кухнята с патерици. И за да не се предава прекомерно на мързела си, периодично я отмъквам /нося/ обратно в стаята и. Нещо като тоягата и моркова. Това се увенча с пълен успех: накрая си проходи и пое отново грижата за дома и баща ми. Дори готвеше и пееше, благодарна за втория шанс да живее смислен живот от нейната си гледна точка. А аз се върнах на работа. Което не попречи да дойде и времето на изречението „Ставай сине, че баща ти е умрял снощи, в съня си”.

От цялата тази работа спечелих познанието, че съм направен от титан. И че съм минал през ада на земята.

24-ти октомври 2004-та година.

На тази дата ми стана ясно че съм изтакан от иридий! И пак с помощта на медицински работници и техните „умения и услуги”.

Няколко месеца преди въпросната дата, майка ми се буди посред нощ от болки в гърдите. Повиках бърза помощ, качихме я на линейка-
та и ме взеха с нея за придружител. Бърз тест в „Александровска болница” постави диагнозата: исхемична болест на сърцето. Нещо като санитар-дежурен ми връчва рецепта с лекарства, които веднага трябва да се приемат от пациента. За съжаление в момента е след полунощ и няма как да „изпишат” на мига. Обаче, отсреща услужливо работи денонощна аптека, която има нужните ми илачи. Фармацевта в аптеката само гледа рецептата и притуря кутийка след кутийка. Слава Богу, взел съм достатъчно пари. Но! След покупката на всички препарати оставам с колосалната сума от 29 стотинки – в наличност. Връщам се в отделението и лицето, което се прави на дежурен ме посреща с одобрителна усмивка. Съобщава ми, че преди 06.00 сутринта трябва да съм донесъл на болната чаршафи, кърпи, възглавници, нощница с една единствена цел: да не се излагаме пред лекарите по време на сутрешната визитация.
И тогава ми пркипя и се разкрещях:

- Разбирам, че е възможно, ако дойде пациент в 3 през ноща да нямате лекарства, чаршафи, обслужване. Просто не сте го очаквали. Но няма как да отида до вкъщи и да се върна с посочените неща. И аз не очаквах да остана с 29 стотинки в джоба си. Ще ми се наложи да вървя пеша до дома си. А на Вас, да намерите от някъде чаршафи и калъфки, ако искате да прикриете лошата организация или направо липсата на такава, във повереното ви болнично крило.

И така: след около месец в болницата, майка ми е изписана и продължава да се лекува вкъщи. Приема лекарства, изглежда че се подобрява. Докато една нощ, пак стигаме в „Пирогов”. След появата и на тежест в стомаха, прегледи при личния лекар, предписване на „но шпа” като лекарство.

Това си беше отработено до обикновена рутина: болки, криза и обаждане до бърза помощ. И пак по малките часове. За моя изненада екипа пристигнал на адреса я качва в колата без обяснения. Този път, категорично ми забраняват да се кача и да пътувам с нея.

Отивам да я видя рано сутринта на същия ден. Приета е за лечение, но е контактна и ми казва, че е добре. Уморена е, но болката е притъ-пена и е оптимистка. Появява се лекуващия лекар, който настоятелно ме извиква в кабинета си.

- Трябва да Ви кажа нещо. Но първо да Ви питам: болната има ли други близки, съпруг, внуци, свекърва....

Информирам го, че нищо от гореизброените не съществува. Апропо, властимащите си въобразяват, че винаги ще закърпват положението с електората. Каквито и кризи да му натресът, винаги ще се размножава, ще прави семейства и ще умножава основните клетки на властта им. Поради първичния си инстинкт и стремежа към съзидание. Е да, ама не! Основната причина да няма снаха, внуци, братовчедки, патриар-хално продължение на рода бяха многобройните кризи в обществото и моите решения. Хиперинфлацията е изтърколила камъка от върха под кота нула и ми е отнела всяка илюзия за достойно бъдеще? Така да бъде. Вместо като Сизиф да напъна мишци и да го затъркалям отново нагоре – отивам да се изкъпя в близкото море. Това ми се струва по-полезния и приятен отговор на правителствения натиск.

Лекаря замълча, потъна в размисъл и ми пожела „Довиждане” с някаква неувереност в гласа.

Отивам да видя майка си след работа, на още по-другия ден в часа за свиждания. Дежурната сестра ме осведомява:

- Тук нямаме такава болна.
- Ама как, преди дни по нощите я приеха!
- Еми хайде намерете ми я……

Закрачвам към нейното легло, в нейната стая, а то се оказва празно. Изпаднах в такава истерия, че дежурен лекар проверява по списък и поименно. И се оказва, че е починала от скоротечен перитонит. Успокояват ме, че е била седирана до последно, че не я е боляло.

И за какво ми е да слушам всичко това, когато НЕ ЗНАЕХ, че умира! Мяу,мяу, така било преценено, да не ми се казва, че можело да се издам пред болната. Пък и нямало много котви и репери за положителни неща в живота ни оттук насетне та...................

На фона на тези приказки заблестях, целия от иридий /най-твърдото вещество на земята/.

Последвалите часове, от слизането ми в моргата, за да видя и „вкарам трупа в процедура по освобождаване” до края на погребението не си ги спомням. Или си ги спомням по изкривен начин. Уверен съм, че съм правил някои неща. Като да рева и да се насвяткам до козирката. И съм уверен също така, че не е възможно да съм правил други. Но уви, вършени са пред свидетели като най-добрия ми приятел. Някои разкази около тези събития, например този на Мария, приятелка на Живко /най-близкия ми човек/, ми звучат невъзможно и недостоверно.

И някои други лекарски дати.

Съвременната медицина се е впрегнала да осигури безсмъртие за човека по поръчка и дизайн на богатите, като е загърбила нуждите и очакванията на обикновения гражданин и потребител. В тази си амбициозна цел медицината е безсилна, но пропагандата представя това за лесно и поситжимо в обозримото бъдеще. Да вземем например случая на Стив Джобс и неговия неизчерпаем бюджет за лечение на черния му дроб. Медицинската наука му осигури само още месеци, може би години живот. Колкото да прибере едно 50-100 милиона от банковата му сметка. Би искала, разбира се, да му вземе всичките пари. Но тялото му и износването през годините на са издържали „лечението” достатъчно дълго. Интересно ми е как обикновения пациент е подмамен да вярва, че и той има и ще има достъп до подобно скъпо лечение, което да е успешно? Горката хищна птица – медицината – се гаври в момента със Шумахер по същия начин. Поддържа сухия дънер и кара близките и феновете му да вярват, че един ден листата му отново ще усетят вятъра. И прибира милиони или милиарди за тази илюзия. Всички знаем как ще свърши, но моля, първо да настъпи финансовия колапс. Чак след това идва време за истината от нейна
гледна точка.

Затова съм си избрал да се разделя с този свят чрез челен удар и катастрофа. Някъде, в някоя мъглива нощ, на някое шосе велосипеда ми се врязва в автомобил. Аз съм в най-доброто си състояние – правя нещо което обичам, наострил всичките си сетива, а пиян шофьор ме връхлита. Удря мен и велосипеда със силата на бик. И ми урежда среща със всичките скъпи на сърцето ми хора, които вече не са тук.

И без това, като обикновен потребител, никаква линейка няма да дойде за мен. Кризата и батака в здравеопазването ни е толкова голяма, че бърза помощ вече не пристига навреме дори за Ваньо Танов.

Трябва да си опаковал багажа и изчистил сметките на земните си дела, за да вдишваш живота с пълни гърди. И задължително да не разчиташ на патерици. Твърдя, че всичките силни духом хора, които в момента обитават земята са на крачка отстранени от грижите и тревогите на битието.