автор: zika

Стълбите й се сториха безкрайни. Започна да се задъхва, но гледаше да не изостава. Вдигна глава, зави й се свят от спиралата над нея – спирала от стъпала. Видя небето, малко синьо петънце в далечината.
Той не забавяше темпото, дори започна да й се струва, че тича. Настигна го и се хвана за него. Ръката му й даде сили и те се понесоха нагоре.

Познаваше го от няколко месеца. В началото не й беше направил особено впечатление. Засичаха се рядко из града. Имаха общи познати, всъщност това беше допирната им точка. Доста по-късно започна да мисли за него. По-точно, пред очите й се появяваше усмивката му, изрази, неволни жестове, или особения му поглед. Арогантен – така се определяше той. Пушеше непрекъснато, все бързаше и се оплакваше, че не може да спи.

Внезапно изкачването свърши и се озоваха в стъклена мансарда. Светлината извираше от всички страни. По средата имаше триножници покрити с бял плат.
Миришеше на терпентин, миришеше на магия.
Той застана пред един непокрит триножник и затвори очи. Доближи се до него и видя картина.
Видя залез. Остана без дъх от златната красота, от застиналото спокойствие. Помисли си, че тя е и слънцето и планината и птиците...
Усети красотата като смърт и заплака.

Един ден си размениха телефонните номера. Започнаха да се чуват късно през нощта. Понякога й се струваше, че си го измисля. Разговорите бяха странни.
Веднъж й каза, че той пие, а нея я хваща.
Споделяха предпазливо, непоследователно, с недомлъвки. Всеки говореше за своето си трънче. По-скоро, всеки говореше на себе си.
В живота й влезе магията на прегърнатата самота. Усещаше се истинска и жива.
Постепенно откри прекрасната му душа. Откри нежността и болката му. А хапливият му хумор я разсмиваше и прогонваше за дълго тъгата й.
Разказа й за рисуването на сън. Рисувал мечтите си, разбитите илюзии и измислени спомени. Каза й, че е някъде там, изгубен, или намерил се – не успя да разбере.

Една нощ посети ателието сама. Стълбите вече не я затрудняваха. И на лунната светлина видя нарисувана млада жена, с букет полски маргарити в ръцете, седеше на пейка до голямо дърво, усмихваше се към небето. Беше тя! Преродена в багрите, цветен сън – послание от сътворението.
В ъгъла на мансардата стоеше последната закрита картина. Душата й трепна, като нетърпелива птица, но не посмя да наруши реда му.
Разгледа отново всички открити картини – живота му, този, несбъднатия.
Палещо слънце, забравена луна, капки вода в черупки от миди, самотни стъпки, пътя към къщи...
Видя и автора - пред огън в огнище, гордият мъж подаряваше на света душата си.

Събуди се с желанието, да отиде в полето за маргарити.
Набра голям букет. На връщане видя некролог. Беше неговият. Младият мъж я гледаше присмехулно от снимката.
Отиде до гробището. Позна пейката от картината и седна на нея, с цветята в ръце. Загледа се в залеза. Завладя я спокойствието на златната красота и тя затвори очи.

Чакаше я в подножието на стълбите, хвана я за ръка и я поведе. И горе под звездите й показа последната си картина. Показа й, нарисувана нейната мечта, мечтата за любов.
В поле от маргарити, те, двамата, стояха прегърнати и се смееха към слънцето...

Намериха възрастната жена, на другия ден, на пейката. Стискаше в ръцете си букет от диви цветя.