автор: marisiema

Запуснат двор, във бурени вратата...
Пътеката се губи във храсти и трева.
А къщата от старост свита, вече кляка
със килнат покрив, в гробна тишина.

Прогнила люлка вятърът подмята.
Самотно счупени играчки в кал лежат.
И само в прашните стъкла тъжовно блясват
всевластните лъчи на слънчевата паст.

Дъска проплаква, черна и изгнила.
Изсъхва в тъжна самота голямото дърво.
Лоза се мъчи, гърчи и във плач извива
с последни сили тънко, хилаво стъбло.

Угасналото време немее под листата.
Дълбоко в бурените спомените спят.
А как са тичали усмихнати децата,
понесли детска радост в детския си свят!...

Отчаяна, опитвам се да си припомня
кой тук живял е и къде е , Боже, днес?
Врата олющена,ръждясала, самотна,
чия добра ръка очаква, капнала от стрес?

Но спомени бледнеят и умират вече.
Душата горко стене, сърцето ме боли.
И само вятърът промъква се далечен
през счупени стъкла, сред мъртвите стени...