автор: gumbert

Стихотворения и есе от безсънни нощи
Във дните есенни със розовите облаци
на нашите мечти,
със вятъра танцуват жълтите листа и падат във нозете,
самотен паркът е – ни лай на кучета, ни глъчка на деца,
и ето го морето, към него бяхме тръгнали със теб, нали...
Морето е най-синьо през октомври, няма
кой да го размъти, и само риби на пасажи
сребърно проблясват, унесени във свойте рибешки игри.

А вятърът развява нечии коси,
смях на момиче смесва се с шума на морските вълни...
И с всяка есен нещичко от нас си отива,
за миг душата се докосва до други, възжелани брегове,
и като бяла лодка губи се в безкрая,
неумолимо стапя се в догарящи лъчи.

Изсъхналите миди, раковини,
скърцат под краката,
И ние също съхнем на брега изхвърлени, жадуващи
водата,
и чакаме поредната вълна, но тя до нас не стига,
щастието все назад, шумящо се отлива,
и само пяната му близва сухите тела.

Солта по раните ни пари с всяка следваща вълна...

Седим със тебе сгушени под избелелите чадъри
(а сякаш вчера беше, тук лежаха бронзови тела
в прегръдката на знойно августовско слънце)
Извиква нейде горе гларус,
И стих на Христо Фотев понася се със белите крила,
Под нас се рони пясъкът, извайва форми от тъга,
Тя се просмуква в кожата и ни омайва – дъх на водорасли,
и в таз омая не усетихме кога,
отиде си, отиде си деня.



Г Захариев, октомври ,04
Молитва

Не можеш късно вечер, да събереш на живота си пъзела;
Ако щеш изпуши десет цигари –
пак няма да можеш,
тъй както никой не ще разтълкува сънищата ти.
Ще четеш книга след книга, - празни мъдрости.
А животът ще тече, - ту бурна планинска река сред бързеи и скали мъхести,
ту широка и спокойна – като онази река на Север в твойто
далече останало детство.

Какво остава в края на краищата – шепа пепел.
къде отиват всички чувства и мечти, и терзания, и любови, и омрази –
в нищото, като водата в канала се оттичат с кратко финално водовъртежче.
А след това някои казват – рай или ад, други – прераждане, трети – не знам какво още... А всъщност, никой, никой не знае.
И да будуваш нощем с писалката,
да пушиш цигара след цигара, и да подпираш глава уморена,
напразно е, и дори смешно.

В покоя, в тишината на нощта разлистваш цветето на душата си,
и забиваш глава като онзи черен бръмбар
в оранжевите цветчета на гроба на майка ти.

Помоли се само на Бог, простичко се помоли и смирено:
“Моля те, Боже, нека тази нощ спокойно заспя и нека не
плача насън, да не се будя в пот целия!
Нека виждам красиви сънища, поне насън прати ми любов,
поне насън нека вкуся щастие.
Изпрати ми насън виолетови залези
над Бургаския залив потъващ във мрака със
светлините на корабите, а също, ако е възможно –
смеха на порасналата ми дъщеря, вече жена, горда красавица...



Г Захариев, октомври ,04

Достоевски казва, перифразирам доколкото си спомням, че един млад човек, ако след 30-та си година не повярва в Христа, е загубен. Дали има предвид духовно или физическо погубване не е ясно, макар че по-скоро е първото.
Сега, след като преполових 30-те си години, не мисля, че съм намерил вярата. Поне такава, каквато смятам трябва да бъде. Не фарисейска. Не на бабите, ситно стъпващи в църквата. Не на еснафа, откупуващ си материално доволство. Не и на големеца, осигуряващ си индулгенции за пред Св.Петър.
Без вярата се изправяш пред екзистенциалната пропаст на нищото.
Вярата не е разсъдъчна, умозрителна и умопостижима, тя е бистра и ясна, естествена и чиста като хубаво, слънчево утро в планината.
Ботев и Левски намират вярата в служенето на своето отечество. Независимо от това, че самото отечество не заслужава такава вяра и жертва, както се видя по-късно, както се вижда и днес.
Но такива като тях са единици, какво да правят останалите, редовите.
Паскал трябваше да се озове с каретата над Сена, за да се превърне от светски учен във вярващ аскет с космическо “знаене” и усещане за Бог.
Може би всеки човек, след 30-те вече е имал своята “карета”, и ако е оцелял неминуемо се е озовал пред друга една бездна, - пустотата на съществуването и търсенето на неговия смисъл и оправдание.
Обикновено след кратък, неспокоен сън в “малките” часове на денонощието, с размътен мозък и слепени очи, човек може да разпознае такъв род мисли в съзнанието си, в душата си?
И да напише нещо или много глупаво и безсмислено, или мъдро и екзистенциално проницателно.
Или пък и двете заедно.
Защото такава е участта на слабия, “глинен” човек, човекът – “огъваща се тръстика”.

9 декември 04 г, 03 ч.