автор: zika

Ранната утрин беше мразовита. Слънцето едва си пробиваше път през облаците и когато лъчите му докосваха бялата земя, тя засияваше като посипана с малки диаманти. Градът още се събуждаше и улиците бяха пусти.
Пуст беше и паркът. И аз се наслаждавах на искрящите преспи и скърцането на снега под краката ми. Чувствах се като в приказка.
Стреснах се от женски стон. Спрях и се огледах. Видях жена седнала на пейка в близката алея. Беше обърнала главата си към храстите и раменете й потръпваха от сподавени ридания.
Приближих се и попитах:
- Какво ви е?
- Плача – с равен и спокоен глас ми отговори тя и обърна към мен лицето си. От големите й светли очи капеха сълзи.
- Ако мога с нещо да помогна? - продължих аз.
- Вече помогнахте с това, че дойдохте и попитахте – спокойно каза тя, докосвайки с пръсти сълзите си.
Озадачен седнах до нея.
- Идвам тук, за да плача – със същия спокоен глас каза тя. - Рано сутрин мога дори да повикам. Вкъщи не става - малки внучета и болен съпруг. Ще ги изплаша! Не ви видях. Извинявайте!
Не знаех какво да кажа.
- Всъщност идвам заради Бог - усмихна се през сълзи и продължи. - Като ми се насъберат обида, гняв, безсилие, страх, умора – идвам. За да изкъпя душата си – прошепна тя и млъкна.
Мълчах и аз. Гледах побелялата й коса, течащите сълзи и не смеех да наруша това, което правеше.
- Баба казваше, че като я изкаляш, тя не може да говори с Бог и затова ти натежава живота – прозвуча гласът й още по-тихо, - а душата се чисти със сълзи.
И думите й заблестяват и имат друг вкус и сила!
- Какви думи? – попитах аз.
- Обич, семейство, дом, любов, празник, приятелство, доброта, прошка, съчувствие, признателност, помощ, слънце, цвете, дете, небе... такива думи.
За всяка душа са различни.
За мен дом, уют и семейство имат вкус на джоджен, чубрица и сминдух.
Обич – на дъхав мед с цвят на злато.
Приятелство е прохладна изворна вода.
Радостта е къделя захарен памук, връщаща ти детството.
Милостта е късче топъл хляб.
С дъх на ментов чай е добротата.
А прошката, прошката е като пиенето на пелин. И когато я искаш, и когато я даваш, първо ти горчи, а после те затопля и искаш още...
Свобода, признателност, съчувствие...редеше тя. От устните й излизаха малки облачета пара и се устремяваха право нагоре към небето, понесли аромата на душата й. Вече не плачеше.
Изведнъж ми се стори, че в света сме останали само аз и тя, и че е трябвало да се срещнем.
Жената, все така тихо, продължи:
- А каква сила има човек когато душата му е пълна с точните думи! Те променят всичко до което се докоснат. И когато ги казваш, и когато ги чуваш, ти вече не си същия. С тях можеш да осмислиш живота и да сбъднеш не само своите мечти. Чрез тях се свързваш със себе си, с хората и с Бог.
Идвам тук за да изчистя думите на душата и да кажа на Бог:
"Благодаря ти!
Знам, че съм любимата ти душа и за мен си отредил най-доброто.
Дойдох да те уверя, че не съм го забравила.”
И страхът изчезва. Обзема ме увереност, че ми се случват само прекрасни неща. Зареждам се с вяра и вече съм готова отново да дарявам – обич, любов, съчувствие, подкрепа... И се връщам към живота си умиротворена.
Погледна часовника си и се разбърза:
- Трябва да готвя супа. Децата скоро ще се върнат от училище...
Усмихна се и напусна парка.
Останах на пейката с усещането, че бях срещнал ангел, дошъл да ми каже тези забравени думи.
Поех си въздух, погледнах небето и... заплаках.