автор: zika

Любувах се на жената пред мен. Беше висока, стройна, изящна. Помислих си, че е като статуетка на балерина. Стоеше на автобусната спирка, като омагьосана принцеса от някоя приказка, в избеляла басмена рокля на точки, със също толкова избелели платненки на бос крак.
Красивата й кестенява коса беше вързана с ластиче на опашка и тя, от време на време, я пристягаше. В ръцете си държеше хартиени ленти с нарисувани цветни очи и с нещо написано.
И горещият летен ден и спирката в центъра на София станаха специални, озарени от особеното й излъчване.
Усетила, че я разглеждам, тя се обърна и се усмихна. Имаше големи сини очи, красиво лице и не беше млада.
Усмивката й накара всички наоколо да й отвърнат. Явно не само аз я бях наблюдавала.
Пристигна един автобус и изведнъж жената се втурна към вратата му, викайки със звънлив глас.
- Последни вести!
Има Господ! Ето ви очи да видите, незрящи.
Подаваше лентите на хората. Вятърът ги люлееше и имах чувството, че държеше в ръцете си паунови опашки.
- Има и Ангели. Повярвайте! Повикайте ги и те ще ви помогнат.
Беше толкова неочаквано и нелепо, че всички наоколо, стъписани от красотата и на гласът и на жената, взимаха лентите и с гузни очи се отдалечаваха, за да ги хвърлят.
Само един мъж се спря, прочете написаното и прибра лентата в джоба си. Върна се и й каза.
- Благодаря! Точно от това имах нужда.
Тя се засмя и се обърна към някакъв невидим събеседник.
- Видя ли? Действа!
След това попита.
- Защо да ти разказвам? Знаеш какво мисля за насилието – самата аз съм пребивано дете. Затова завърших психология – за да разбера и да помагам. Ама, то лудостта не винаги можеш да я разбереш. А тя си беше луда, майка ми, де. За друго си мисля, за друго – за здравите около нея, за бездушието. Как не са се опитали да я лекуват, да ни спасят.
Знаеш ли какво исках най-много на пет години? Исках тя да умре и баща ми да се ожени за една комшийка. Тя не умря, а той се ожени за комшийката и ни заряза.
От тогава внимавам какво си пожелавам.
Не сега! Заета съм. Нали виждаш – имам мисия! – махна с ръка към небето и се завтече към следващия автобус.
- Мир вам! – викаше силно и раздаваше лентичките си. – Последни вести!
Пропуснах автобуса си, нямах сили да се кача и продължих да слушам „разговора” й.
- За мъжете ли! Какво за тях?... Абе, като магнит съм за мъже с проблеми. Лепят ми се такива, които пият или бият. Или и двете. Партньори в тежест. Специализирах психология на насилието. И какво излиза, излиза, че и жертвите и насилниците са еднакви. Намират се в двата края на една емоционална права и се стремят към средата. Там насилникът е жертва, а жертвата – насилник.
Несъзнателно, те се търсят защото имат нужда един от друг. А за алкохолиците се знае, че обикновено имат тежки травми в детството си –жестокост, унижение, срам, страх... и като алкохоликът на Екзюпери, пият за да забравят...
Всъщност бедата започва от самия теб. От тъмното място в душата ти.
А е толкова просто – ние сме несъвършени. И това е чудесното. Просто трябва да се научим да живеем с това и да се забавляваме. Баланс трябва. А той идва когато разберем, че не е необходимо да сме съвършени... Различността ни прави уникални. А това са си нашите „несъвършенства”. Дори никой да не ни ръкопляска - сме достойни за уважение.
Най-трудното е да се опитваш да бъдеш нещо различно от това което си – каза тя и се обърна към нас на спирката. Гледаше ни с обич и се опитваше да надникне в очите ни.
- Ей, хора! Всеки е човек, всеки! И всеки е важен! Важен е и този момент – сега. Да направим този миг добър! Или добро в този миг.
Хората или я дупчеха с поглед, или погледите им се разбягваха панически. А думите й бодяха, бодяха до кръв.
- Има ли човещина? Има! Не я заключвайте с безразличие, със страх, с умора...Пуснете я! Тя е за хората.
Раздавайте я! Човещината.
Има значение, има.
Да се събудиш!
Да видиш!
Да чуеш другия!
Да споделиш!
Има, хора-а-а!
Заради прозореца, заради душата зад пердето....
Засмя се и смехът й помете и деня и спирката и живота ни – сивия, мрачния. И мисля, че тази мъдра лудост докосна душите ни.
Тя се втурна към пристигналите и продължи да раздава „очите”си.
- Последни вести!
Няма правила!
Отвори прозореца и избягай... Боже, не виждате ли как всичко бързо отлита, а вие, ден за ден, оттук, оттам. Живот на парче.
А мечтите? А? Къде ги погребахте? Поне ги изпратете както подобава – с молитва, по пътя извън вас, към другата вселена – сбъднатата.
Явно се умори и седна на плочките. Загледа се в написаното по листата и зачете високо.
- Последни вести!
Имаш право да не стоиш под дъжда на одумването, неодобрението, чуждото мнение,
Не бъди разменна монета в живота на другите..
Погледна към невидимия си събеседник и се засмя.
- Виж ги. Мислят ме за луда. Не смеят да ме погледнат...ама ме чуват.. Дали разбират какво говоря и защо го правя?
Искам да ги стресна!
А, да видим, кои са по-щастливи!
Лудите или здравите?
Какво е лудост?
В Уикипедия пише: Лудост или безумие е тежко психическо заболяване. Свързва се с широк спектър на ненормални и неадекватни промени в поведението.
А защо някой се разболява и до ден днешен психиатрията само предполага, но не може да обясни.
Всъщност всяка болест е избор, знаеш го, нали... Оказва се, че нищо не става без съгласието ти. Там, в тъмното на душата, ти си поискал и алкохола и лудостта и травмата и болестта...Всичко! И всяко нещо си има своята психологическа полза – да правиш каквото си искаш, свободен, важен, цветен, да ти обръщат внимание, да манипулираш...
А е бягство от реалността, сътворяване на собствен свят – илюзия за свобода.
Жената млъкна и стана. Загледа се в небето и засвири с уста детска песничка.
Вече не раздаваше ленти.
- А как ти се струва тази мъдра мисъл на Алберт Айнщайн: „Има само два начина да изживееш живота си. Единият е да живееш така, като че ли не съществуват чудеса, а другият – сякаш всяко нещо е чудо.”
Е, днес аз ще съм чудото им!
А те да си мислят каквото си искат „този живот
си е мой... и съм луда по него..” - написала го е една поетеса.
Внезапно се обърна и ми намигна. С напълно разумни очи! Дойде до мен и ми подаде няколко ленти. След това хвърли останалите нагоре, на вятъра, и се качи в потеглящия тролей.
Сгънах лентите и ги прибрах в чантата си. Вече не бързах. Стоях там, с буца заседнала в гърлото ми, и се опитвах да преглътна и сълзите и думите на непознатата.
Няколко дни говорех само за нея – толкова се бях впечатлила. А лентите не погледнах, страхувах се да прочета посланията й. Така си и останаха в лятната ми чанта. Постепенно забравих за случката.
Един ден, на седмичната ни среща, моя приятелка дойде развълнувана. Разказа как на спирката в квартала им, красива, добре облечена жена, раздавала есенни листа и листчета с послания – наричала ги „късметчета”. На нейното късметче пишело: Достатъчно е на деня неговото зло и най-важен е днешният ден. И миналото и бъдещето са в него. Той е дъбът хвърлил семенцето, той е семенцето от което ще израсте дъб.
Беше снимала жената с телефона си. Беше тя, тайнствената непозната.
Когато се прибрах извадих лентите. Пишеше:
„ В духовния живот най-силни и красиви са малките неща.”
„ Смисълът на живота не е във великите идеи, а в тези, малките, микроскопичните, в бъдещите семенца – все още незасетите.”
„Знанието на душата е преживяното – малкото топче прашец под крилото на пчела. Трябва цял живот – за да се отрони капка елексир.”
Оттогава, в тежки за мен моменти, ги четях... Даже подарих посланията на приятелите си.
Но, всяко чудо за три дни!
Все по-рядко се сещах за нея.
И в едно студено, зимно утро, пресичайки парка, за да отида на спирката, чух нейния глас от близката алея. Даваше наставления на някого. Спрях и се заслушах.
- Монтирахте ли камерите? А в автобусите? Поне в три последователни..
Стресна ме младежки глас, който с уважение й отговори:
- Госпожо професор, всичко е направено, вчера проиграхме маршрута и проверихме техниката.
- Ще следите очите на хората! Има ли достатъчно камери за ръцете?
Много са важни първата реакция и жестовете - от елемента на изненадата и шока.
Ръце и очи – днес на тях ще се съсредоточим.
Според мен с това и ще приключим филма.
- Всички са по местата си и знаят какво да правят. Остава само да се преоблечете. Започваме след десет минути.
Несъзнателно завих и се озовах пред нея и група млади хора. Не знам защо всички ми се усмихнаха като на стар познат. Тя ме доближи и прегърна.
- Благодаря ви! Много ни помогнахте тогава, през лятото. Снимките станаха чудесни. Само вие останахте до края и реагирахте искрено. Това е най-доброто досега - и шока и сълзите и съпричастието. А ръцете ви, ръцете ви са невероятни – създадени са да правят добрини.
Не знаех нито как да реагирам, нито какво да кажа.
- Ако не бързате, изчакайте тук, в нашия фургон, да свършим и ще поприказваме после - каза тя. – Ще видите всичко вътре.
Кимнах и се озовах, с чаша чай, пред неголям монитор.
Тя облече избелялата басмена рокля, обу платненките и излезе навън, в студа.
- Последни вести! – звънна гласът й от спирката. - Всеки човек може да намери това, което е определено за него.
Търсете го в себе си, хора-а-а!
Даровете са много – благородство, любов, признателност...
Прилагайте моралния закон – „ дай за да получиш” .
Последни вести!
Злото е ненаправено добро...