автор: KBoianov

Той беше пациент на 1/3 легло или накратко- болният 1/3.
Беше интубиран и не можеше да говори.
Дихателният апарат дишаше вместо него.
Цял ден се грижих за него и аспирирах секретите от белите му дробове.
Той искаше да ми каже нещо, но не го разбирах.
Прибрах се капнал у дома и няколко дни лежах съсипан.
В мен едва мъждукаше жизнената енергия.
След няколко дни го сънувах.
Етерният ми двойник бе затиснат от безжизненото му тяло.
Беше късно. Беше ужасно и се събудих с вик.
На другия ден разбрах, че е починал през нощта.
Той се казваше Н. и беше обикновен строител.
Вместо думи говореха очите му.
Дишаше жаждата му за живот, да види отново жена си и син си.
Той искаше да ми каже нещо, което не беше нужно да се разбира, а почувства.
Къде са вътрешните граници, до където можеш да отдаваш от себе си?
За лекаря те са едни. Лечителят продължава там, където доктора отпуска безпомощно ръце, но и за него трябва да има някаква граница. Много е егоистично, но трябва да запази поне мъничко от жизнената си енергия, за да остане жив, вместо да я отдава всичката.
Тъжно е. Не сме богове, макар все да чакаме чудото и да спасим човека.
И когато ангелът в мен ридае, сълзите капят от човешките очи.
Сбогом, скъпи приятелю Н.!
Аз просто трябваше да оцелея.
Прости ми!