автор: Heel

Представителят на филмовата компания се подсмихна, развеселен от реакцията на Лора. Студентката се бе ококорила и размахваше високо юмрука си в знак на задоволство от постигнатия успех.
– Ама наистина ли съм одобрена?
– Да, получавате малка роля в една от сериите на шестия сезон на „Подземен свят”.
– Чудесно!
– Заплащането е посочено в договора. – Мъжът побутна един лист към Лора, която секунди по-късно отвърна:
– Да, да, съгласна съм.
– Длъжен съм да ви информирам още сега, че ролята е специфична…тоест свързана е с изтърпяването на известни неудобства от ваша страна.
Лора присви вежди, леко учудена.
– Да не би… голи сцени?
– О, не, въпреки че ролята предполага подобно нещо. Сега ще ви обясня. Героинята ви се казва Марина и е проститутка. Тя попада в любовен триъгълник и си навлича гнева на опасни хора, които решават да й дадат урок. Един нает от тях престъпник я напада във входа на жилищната сграда, където живее, и й счупва крака с бейзболна бухалка. Тук е мястото да отбележа, че ще се наложи доста да викате, преструвайки се, че изпитвате жестока болка.
Лора сви рамене.
– Викането не е проблем, ще се справя. Така че…
– Проблемът е в друго. По време на снимките трябва да сте в гипс и съответно ще се наложи да ходите с патерици.
Лора се позачуди, после сви рамене и кимна.
– Ще го преживея.
– Много извинявайте за причиненото неудобство.
– Няма нищо.

***

След първия ден от снимките уморената, но доволна от представянето си Лора се прибра с такси вкъщи. По принцип рядко си позволяваше да ползва таксита, но сега просто нямаше как. – две специално наети медицински сестри бяха гипсирали левия й крак в една от палатките край снимачната площадка. Тъкмо се канеше да се настани на фотьойла и да изгледа филма, който бе свалила от Интернет предната вечер, когато телефонът й звънна. Беше баба й.
– Как минаха снимките, миличка?
– Идеално. Мисля, че всички останаха доволни от актьорските ми умения.
– Нещо ти е паднал гласът?
– От викането е. Нали ти казах, че героинята ми я пребиват.
– Да, да, каза ми. Яд ме е, че трябва да играеш проститутка, някак… срамно е.
– Бабо, престани! Вече обсъдихме това.
– Кога ще те гипсират?
– Вече ме гипсираха.
– Ау, а аз си мислех…
– Какво да се прави, ще се наложи да ходя с патерици няколко дена.
– Ама този гипс не го ли махнаха, когато завършиха снимките?
– Не. Утре работата продължава.
– Ох, колко неприятно. Мислех да те помоля да ми вземеш пенсията от пощата.
– Защо не ми каза вчера?
– Изобщо не предполагах…
– Добре, добре, бабо, ще я взема.
– Сигурна ли си …
– Не съм инвалид – промърмори недоволно Лора и затвори. От две години тя взимаше пенсията на баба си с пълномощно, защото възрастната жена страдаше от артрит и се придвижваше със скоростта на костенурка. Родителите й бяха на гурбет в Испания, така че не можеха да помогнат в случая.

***

Подрипвайки на патериците си в бавен ритъм, Лора се отправи към пощата, която се намираше на около петстотин метра от дома й. Не бе особено уверена в този начин на придвижване, така че проявяваше предпазливост. Левият й крак бе гипсиран чак до средата на бедрото и натежаваше при всяко поклащане. Чувстваше се странно неловко, както никога преди. Просто мозъкът й все още не можеше да привикне към затормозяващата неизползваемост на крайника. Фактът, че пръстите й бяха на свобода дори засилваше усещането за неподвижност.
Когато приближи булеварда, пред очите й изникна сградата на пощата. Направо й призля от видяното. Опашката се виеше по външното стълбище. Чакащите, до един пенсионери, бяха най-малко петдесет.
Лора се поколеба. По груби сметки трябваше да чака поне три часа. Понечи да се обърне и да се отправи към къщи, но тогава си даде сметка, че баба й се нуждае спешно от парите от пенсията. Ще не ще, щеше да чака.
Стоящите най-отзад пенсионери я изгледаха с любопитство, после продължиха да обсъждат политиката. Лора се отпусна тежко върху патериците и заби поглед в земята. Нямаше къде да седне. Единствената пейка беше пред входа и на нея се бяха настанили най-грохналите старци.
– Ти, момиче, за какво чакаш? – попита една бабичка с бяла капела.
– За пенсията на баба ми.
– Ами то… с този крак … поне да имаше къде да седнеш.
– Няма проблеми. Не ми се седи.
– За баба ти, казваш? Тя не може ли да дойде?
– Не, страда от артрит и едвам крета с два бастуна
– Абе я мини напред и си свърши работата! Няма да висиш тука права със счупен крак.
– Не, не, неудобно ми е...
– Не се притеснявай. Все пак хора сме. Аз също не съм добре, ама… както и да е. Да не говорим, че сигурно си с болки.
– А, не, аз просто…
Жената се провикна:
– Хей, хора, тук има момиче със счупен крак. Да го пуснем да си свърши работата, да не се мъчи горкото.
Пенсионерите се заоглеждаха, повечето закимаха.
– Минавай напред! – подканиха я. Лора прехапа гузно устни, но реши да не се прави на светица. Възможността не бе за изпускане.
Направиха й път и тя се заизкачва тромаво по стълбите, усещайки десетки съчувствени погледи върху себе си. Десет минути по-късно вече куцукаше към дома на баба си, доволна че е взела пенсията и е избегнала ужасяващото киснене. Чувството за неудобство постепенно се стопяваше. Каза си наум: „Просто извадих малко късмет.”

***

На следващия ден, след снимките, Лора се отби отново при баба си, за да й помогне в домашната работа.
– Миличка, като те гледам с патерици, направо ми се къса сърцето. Въпреки че знам, че нищо ти няма. А и на всичкото отгоре се налага да ми помагаш.
– За мен е удоволствие, бабче. Тия дни приключвам снимките и всичко ще е пак както преди.
– Знаеш ли, Лора, вчера една моя приятелка е починала, докато е чакала на опашката за пенсии. По-късно през деня станало, ти вече се бе прибрала. Прилошало й на жената и … докато дойде линейка…
– Така ли? Коя?
– Едва ли я помниш. Тодора са казва. Все ходи с бели капели. Преди години често ми идваше на гости…
– Много съжалявам.
– Ама ти защо пребледня така? Господ ни прибира един по един нас дъртите, нормално е това. Хайде сега да сготвим една мусака, за да има какво да си вземеш.
Лора сведе виновно глава. Идеше й да потъне вдън земя.

***
Когато снимките приключиха, двете медицински сестри привикаха Лора и срязаха гипсовата превръзка. Лора чувстваше крака си леко схванат, но бързо успя да го раздвижи.
Половин час по-късно си взе хонорара и се прибра. Беше я налегнала смазваща потиснатост – не можеше да спре да мисли за жената с бялата капела. Изпи две бири, но настроението й не се подобри. Излезе на балкона, за да глътне чист въздух. Когато мислите й се поочистиха от пелената на унинието, видя ръждясал винкел, подпрян на парапета. Майсторите, които правиха ремонти миналата година, бяха забравили да го изхвърлят. Взе винкела и го занесе в спалнята. От мазето изрови две дървени трупчета. Вече бе готова. Вярваше, че ще успее да се справи.
Намести старателно трупчетата – едното малко над глезена на левия си крак, другото – под коляното. Замахна силно с винкела и го стовари върху прасеца си. Болката беше силна, но не и нетърпима. Замахна втори път, още по-мощно. Нищо. Костите й не се предаваха. Удари още няколко пъти, но резултатът бе нулев, като изключим факта, че кожата й леко се разрани.
Стана и, накуцвайки леко, започна да се разхожда напред-назад. Настоятелни тревоги бушуваха в главата й.
Измъкна старото си тефтерче с телефони и от него извади номера на един свой стар съученик, славещ се с престъпните си наклонности и любовта си към твърдите наркотици. Набра номера.
– Симо?
– На телефона.
– Искам да свършиш една работа. Плащам добре.
– Кой се обажда?
– Не мога да ти кажа.
– Ами чао тогава.
– Чакай! Ще ти обясня.
– Слушам.
– Учехме в едно и също училище, докато не те изгониха даскалите. Засичали сме се няколко пъти по купони, това е. Но знам какъв си и с какво се занимаваш
– И?
– Искам да свършиш една работа. Награда – 1000 лева.
– Целият съм в слух.
– Тя се казва Лора, живее в блок 514 , вход А. Искам да я пребиеш.
– Че защо да го правя?
– Ще ти платя, казах ти. Лесно ще е, не се тревожи.
– Ами… не знам…
– Казах ти, че знам какъв си. Не въртя номера, заклевам се. Просто искам да я пребиеш тази.
– Защо?
– Мразя я, затова.
– Да не ти е забърсала гаджето?
– Нещо такова.
– Парите?
– Ще ти ги пратя с куриерска фирма. Половината сега, другата половина като свършиш работата. Само ми кажи адреса си. И имейл, на който да изпратя нейна снимка.
Симо й каза адреса и имейла си.
– Добре, разбрахме се.
– Казах ти къде живее. Блок 514, вход А. Утре към девет вечерта ще се прибере. Причакай я във входа.
– Добре.
– Искам да ползваш бухалка и да й счупиш крака, левия. Удари я в коляното или малко по-долу. Запомни, левия крак. Това е задължителното ми условие. Няма да я удряш другаде, ясно?
– Странни условия.
– Хайде да не влизаме в подробности, става ли?
– Става. Парите ще пристигнат ли до утре?
– Ще пристигнат. Нямаш проблеми. Държа на думата си.
– Надявам се – каза Симо и затвори.

***

На следващия ден Лора дълго се разхожда из квартала. Тръгна да се прибира в 8:45 часа и в 9 и няколко минути, без капка колебание в душата, но трепереща от страх, влезе във входа. Лампата не работеше. Мракът я обгърна в ледена прегръдка. Мержелеещ се силует изникна от нишата до пощенските кутии. Сякаш държеше нещо в ръката си.
Не видя замахването но усети мощен удар в горната част на прасеца на левия крак. Зловещото изпращяване бе показателно – костната структура на пищяла й бе загубила целостта си.
Докато падаше, виейки, си помисли за жената с бялата капела и през изкривени от болка устни промълви:
– Прости ми!