автор: kristi

Денят е син – коремче на светулка,
преди във танц любовно да засвети.
Покълнал дъжд в ръцете на мравуняка
опъва шатра и крои небетата.
И сякаш вятърът потъва бавно
в изпразнената пазва на неделята.
Денят е син под рамото на камъка,
във който кротко се прозява времето.
Денят е син, по-син от тишината,
надвиснала над сънените клони,
а те рисуват себе си, рисуват сякаш
денят ще свърши, без да ги догони.