автор: ah_mak

Занасям се донякъде.
До март.
Забавно е да се забавям.
Бавя
си думите,
те вземат, че заспят
и после ме събудят много рано.
Преди разсъмване изпружат всички гласни
изпукат ставички и прешлени раздвижат,
те, думите, понякога опасно
умеят
бъдещето да предвиждат.

Особено ако са чисто бели,
написани преди да са помислени.
Със думите добре сме си живели,
донякъде занесени из листите...

Черешата почина от инфаркт.
Внезапно. Със узрелите череши.
Не беше честно. Беше грозен арт.
Листата и се сгърчиха. Валеше ли?
Не помня, но черешата умря.
Отиде си, тъй както си стоеше.
Дървото бързо стана на дърва.
Чувствително дърво...През юни беше.

Дърветата умират като хора,
а случват се сред хората дърва -
говориш им, разумно им говориш,
а тях не ги касае...
( тук може да напиша - Срамота! или пък Свобода!
и други думи римуват се значително с дърва,
и това, че тях ги има помежду ни
ме кара за дървото да тъжа.)