автор: zaltia

Острието тъпо в мен се врязва
в съня ми обезсмисля мислите.
Парещият зимен лед сковава
тихичко крилата на мечтите.

Външната вътрешност на душата,
прегръща бавно горещия студ.
Прониква грозното във красотата,
от нормален се превръщам в луд.

В далечната близост на болката,
улавям тихия крясък на думите.
Тогава смешният плач на тъгата,
превръща в чист боклук римите.