Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 459
ХуЛитери: 3
Всичко: 462

Онлайн сега:
:: Albatros
:: pastirka
:: ZAGORA

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖената, която си отива
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Масата е от дъски. Изкуствено състарени, но идеално гладки. Краката са извити, ковано желязо с цвят на догарящ въглен. Ленената покривка, старателно опъната. Порцеланов пепелник, по чийто ръб един слънчев лъч е задържал насълзено око.
Инкрустирани прибори, едва подали езици изпод памучни салфетки. В ъгълчето на едната издайнически виси тънък конец. Вероятно сервитьорът е късоглед. По пътя към масата краката й потъват в пухкав килим, докато в стените, които я заобикалят вятърът разбива пръски от градския шум. Скандинавска пестеливост насред джунгла от клаксони. Несекващи радиосигнали. Електромагнитни вълни, които къдрят облаците, раздърпват ги по хоризонта – изнемощели, но все още горещи преди да се стопят в някакъв восъкоподобен залез. Контурът й, отразен в стъклото на входната врата, е строг. Стройна фигура, която в сенките на дърветата и понесените от есента листа, изглежда някак чужда. С такъв остър, но фин замах художниците щрихират жените, които си отиват завинаги. Те нямат вече лица. Една зееща врата от такси ги чака зад ъгъла, а зад гърба им цялата влажна улица се задъхва, за да поеме с грапав език последните следи от незабравим парфюм. Нищо в припламващите цветове на нощта няма аналог. Някога и някъде изпод игличката на старомоден грамофон ще въздъхнат същите звуци, ще изсвисти саксофон или ще гръмне шампанско, но нищо... Нищо след отиващата си завинаги жена няма да е същото.
А тя, тя определено има стил. Знаеше го сега, когато пръстите й отварят чантата, но без да я поглеждат, за да измъкнат сребърната табакера. Знаела го е винаги, далеч преди да пристъпи в този ресторант, избран нарочно, за да отговаря на настроението. Час преди това капките от душа разбиваха устни в гърба и раменете й, спускаха се припряно по гърдите, корема, бедрата. Давеха се в бушуващия и разпенен от ухания канал. И целият този град, тази земя, която отвисоко прилича на включен към електрическа мрежа мъртвец, са създадени само, за да превърнат предстоящата нощ в арена. Досущ като върху кинолента от двадесетте, която някой някъде и в един иначе съвсем банален ден от недалечното бъдеще ще напълни с цвят, и ще добави, страстно влюбен в нямата актриса, глас, предихание, стон...
Ето така трябва да изглежда перфектната дама. В един перфектен ден от късната есен. По четири пръста от двете й ръце, без палците, са погалени от студения фон дьо тен. А после тънката му мазна ласка покрива онези малки несъвършенства на кожата, за които знае само тя и огледалото, когато нахално се вгледа в тях отблизо. Коректорът ще мацне браздата, доловима или не, под очите, ще опише клепача, докато профилът й се изтегля далеч от пряката слънчева светлината, защото тя знае – никой няма да насочва лупа към очите, но това не означава, че нейният взор не вижда отстрани. Окото й пробива не само дрехите, а и плътта. И не само нейните. Тя познава добре и до болка онези хрипове, които засядат в гърлото от притеснение, студените тръпки, които се спускат по външната страна на бедрата, когато нещо в гласа се разпуква насред думите и открива тайни, за които никой не би си признал. Нещо под видимия свят, в чийто тесни дълбини се давят всички пропуснати мигове, неизказани съмнения, всички взривове, докато осколките милостиво и все още не са разкъсвали нито една от воюващите страни. Защото тя знае, да, знае го по-добре и от най-обръгналия военачалник, че всяка среща е двубой...
Върхът на цигарата пламва и докато огънчето от запалката все още не е угаснало, един сервитьор, както и предполагаше в началото - с очила за късогледство, е вече до нея. Менюто шумоли, поднася й подвързан с кожа лист от предястия с елегантен, но изрядно премерен жест. Показалецът й бавно прекосява предложенията на главния готвач, кракът й под масата е свит, но стегнат, защото извивката на глезена е идеалното продължение на линията на китката. В друга епоха тази стойка би предизвикала леко и не чак толкова незабележимо приклякане на всички придворни. А в нейно присъствие, подразбира се от тъмното, но плътно червило, от молива по ръба на клепача, от влажния блясък на зъбите, всички са придворни. Огледалата към тоалетната го потвърждават. Обсипани сякаш с гирлянди ръце на лампите с червен абажур по стените се протягат, за да досегнат чупката на рамото, извивката на шията, сексапилния овал на брадичката, да се впият в дълбината на ухото, което от своя страна да ги засмуче в безкрайната и да, наистина дълбока спирала на спомена. Керамика, миризма на препарати, стерилната, почти препарирана тишина на всички тоалетни в луксозни ресторанти. Пръстите й отново ровят в чантата, но този път за парфюм. Той ще погали китките, ще кацне върху перлите, които си е сложила въображаемо, защото белият цвят не подхожда на тази... Знае го само тя, но си го признава само, когато е насаме – посивяла кожа. Фигурата й се приплъзва обратно по огледалата, покрай вече пълните маси, от които я гледат ослепели, покрити с мъжки сака гърбове.
Виното я чака спокойно, притихнало до средата на чашата, като любовник, когото е оставила само за секунда, а той се е отпуснал, убеден, че ще се завърне с мокри устни и ситни капчици роса върху бляскавата след ласките им кожа. Пепелникът изглежда девствено недокоснат. Сервитьорът е отнесъл пепелта и загасения фас. Табакерата се отваря втори път, капачето щраква, димът се разнася над масата, а три минути по-късно вилицата ще потъне в млечния сос, под който пресните миди само преди минутки са били измамени да се отворят...
На съседната маса, забелязва, когато върху езика й пламва вкус на море, сядат двама мъже. Вече са я забелязали. В това не може да има и щипка съмнение. Знае, че се питат кого чака. И кой, по дяволите, би позволил такава дама да чака?! А това, мъжете едва ли и подозират, е мигът, за който се е подготвяла три дни. Избирала е ресторант, лежала е с изпънат гръбнак и маска за лице на собственото си възогромно легло, прокарвала е конец по всички чупки и несъвършенства на иначе все още здравите си зъби. Сменила е четката, която полага руж върху скулите. Избирала е близо час парфюм, а двете безмозъчни девойки, който й продадоха роклята с дължина до средата на коляното, се препотиха и с облекчение въздъхнаха, когато пръстите й рязко прокараха банковата карта през алчната паст на касовия апарат. В този миг тя знае, че единият мъж вече е забравил темата на разговора. Зениците му са потънали в корените на косата й, където фризьорът положи боя. Положи я старателно, за да покрие онези проклети следи на възрастта. Положи я нежно, всъщност, защото тя не пропусна да му направи забележка. И той пристъпи с крачка встрани, а после гласът му, прегорял от толкова вдишана химия, въздъхна „Извинете, госпожо...“
И така, господа..., казва си наум. Преговаряла е тези думи точно три дни. Колко ми давате?! Двеста?!, димът се разстила пред устните й, а ноздрите се разтварят подобно корабни платна. Усмихва се. Това, разбира се, е шега. Двадесет и шест?! Не можете, господа, дори и с канско усилие на волята да ми дадете повече от тридесет и три. Двадесет и шест ли чух?!
Прекрасни и тръпчиви са тези телепатични игри. Жената, която хвърля въображаема примка към фантазията на господина вляво. И в този момент неговият нрав на хищник отвръща. Тя го усеща. Без никакво съмнение. Презрамката на сутиена й се опъва. Гърдите се втвърдяват, зърната им са минали през най-фината обработка, на която се подлага стоманата преди да бъде изпратена към слънцето и там да се стопи със съсък. Коляното й е остро, кожата е грапавина преди езикът на втория мъж да я заглади с влажен ирис под полупритворен клепач.
Това не е аукцион, но тя се чувства като пламък в обръч от хищници. Хайде, иска й се да им извика, но това наистина не е аукцион. Не пипайте нищо, имате право само на един поглед, след който ще ви задуша. Ще ви овъргалям в моя парфюм, ще залепнат върху трескавата ми кожа вашите... Ще премерим сили върху тези ребровани маси с изкуствено състарени дъски, ще се надбягваме по тях като върху писта. И тогава, когато си мислите, че ето, идва краят в тази гонитба от интуиции, аз ще се откъсна от притеглянето и ще ви оставя...
Въздухът отново се раздвижва. Не е сигурна дали го е направила тя с мисълта си... С невидимото електричество, което пробива черепната кутия и рисува барокови картини от полуразсъблечени тела. Или са те?! Защото е неприятно да си в нечий контрол. Защото е непоносимо дамата от съседната маса да те придърпва към себе си, да те влачи като пленник, съкрушена отломка от някогашно самочувствие. Светлината от лампите като че ли угасва. Прави го бавно, сякаш със ситни стъпки от сцената се отдръпва балерина. Някаква сянка се появява до двамата мъже, раздвоява се, вплътява. Датчиците й, целите от нерв и желания, отказват да предават. Сигналът им се губи. Избухва женски смях, отчупва се усмивка. Зад рамото й към сърцето нахлува хлад. След малко ветровете ще домъкнат след себе си студената есен. Последвана от ледовете. Ще се заскрежи цялата вселена. А с нея всички кристални висулки на лампите ще се откършат, докато настъпи пълният, съвършен в тишината мрак.
Няма нужда да чака. Нито да се обръща. Аукционът е приключил. Както и всичко въображаемо. Жената, която си отива, затваря за последно сребърната табакера. Оставя кеш за сметката, защото не желае да чака сервитьора нито миг. Прибавя и някакъв бакшиш. Изправя се. Презрамката на сутиена се отпуска. Стоманата на върха на гърдите се полюшва като живак. Кожата е гладка, а дискретната светлина все още не позволява на никого да види онази, забележима само от нея бразда.
Границата... Границата...


Публикувано от anonimapokrifoff на 03.02.2016 @ 11:37:40 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.06.2021 год. / 12:51:39 часа

добави твой текст
"Жената, която си отива" | Вход | 5 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Жената, която си отива
от thebigplucky (plakerov@abv.bg) на 03.02.2016 @ 20:52:06
(Профил | Изпрати бележка) http://picasaweb.google.bg/plamen.lakerov
... всяка среща е двубой...
_______________

Впечатляващо изпипване на детайлите!


Re: Жената, която си отива
от zebaitel на 04.02.2016 @ 07:41:05
(Профил | Изпрати бележка)
Когато въображението надскочи реалността, победата е сигурна...за автора и за читателя!

style counts!


Re: Жената, която си отива
от mastilo на 04.02.2016 @ 15:09:25
(Профил | Изпрати бележка)
Какви висини стига този текст? Тиранозаврите си почистват зъбите с небостъргачи!


Re: Жената, която си отива
от Marta на 04.02.2016 @ 18:55:59
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Отива си по три и остава завинаги. Винаги си била толкова добра в подробностите. Все едно гледаш и разказваш от картина или картини, не пропускайки да разплискаш сенките ... тази естествена елегантност наистина сякаш си отива, нуждата от нея се чувства остро, жената, която си отива е метафора на цял един свят, който се изгуби и другото, което всеки лично много или малко усеща...границата. Харесва ми междата, ако зависеше от мен бих си стояла между есен и лято...безкрайно:)


Re: Жената, която си отива
от radi_radev19441944 на 05.02.2016 @ 14:09:45
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Отдавна не съм отварял твои неща. Забележителен текст.