автор: samotnik

Таксито я остави пред входа и продължи по улицата.
Боряна стисна чантата си под мишница и огледа сградата. Тухлената фасада с нищо не се различаваше от стандартните къщи в квартала. Единствено орнаментираната дъбова врата, заобиколена от големи саксии с пъстри цветя и табелата, висяща напречно над улицата, на която, върху цветна хералдическа плетеница бе изписано името му подсказваше, че това е хотел „Хелън”.
Паркингът не бе голям, но въпреки това бе почти празен. Само две от местата бяха заети от един фолксваген и един полицейски автомобил. Облегната на капака му, млада жена в тъмно синя полицейска униформа говореше по радиостанция и записваше нещо в малък тефтер.
Боряна бутна вратата и влезе във фоайето. Кожените фотьойли от двете страни на голяма каменна камина бяха празни, но на рецепцията някакъв мъж говореше със служителката. Сякаш изобщо не я забелязаха. Поколеба се за момент, но нямаше смисъл да чака. Знаеше номера на стаята на професора, а и го бе предупредила за посещението си. Навярно вече я очакваше с нетърпение, за да си получи обратно фрагмента.
Никой не ѝ обърна внимание, когато се вмъкна в сумрачния коридор и пое нагоре по стълбите. Два етажа не представляваха трудност за стегнатото ѝ тяло, а и искаше да използва възможността да се пораздвижи. Последните няколко месеца графикът ѝ прескачаше от една среща в друга, летища и хотели, без да има нито миг за себе си.
След минута се озова на втория етаж. Стените на коридора бяха боядисани в отровно зелено, а подът му бе покрит с мек мокет, заглушаващ стъпките ѝ. Четните номера се падаха от дясната ѝ страна, а нечетните от лявата. Стая номер 204 трябваше да е втората врата отдясно.
Докато приближаваше, Боряна чу приглушени гласове, без да може да види откъде идват. Само няколко крачки ѝ бяха достатъчни за да забележи, че вратата на стаята, която търсеше зее отворена.
Навярно професор Хамза се готвеше да излиза някъде. Ускори крачка и след няколко секунди се озова пред отворената врата.
Спря стъписана, без да може да помръдне.
Двама мъже в бели защитни облекла, покриващи ги от глава до пети, се суетяха около голямо легло, заемащо половината стая. Единият я забеляза и скочи към нея, бутайки я навън.
- Какво правите тук? – попита рязко. – Кой ви пусна да влизате?
Грубите му ръце, опрени в рамената ѝ я тласкаха назад.
- Защо сте тук? Коя сте вие? – не спираше да пита.
Боряна се бореше за глътка въздух. Ушите ѝ пищяха.
- Моля ви – каза тихо, - само един момент...
Думите и се загубиха в грубите въпроси, които изстрелваше към нея мъжът.
Усети, че и премалява и наведе глава. Коленете и се подгънаха. Клекна и се отпусна върху мекия килим на коридора, облягайки гръб на стената. Опита се да не диша, за да не поема повече от плътната, остра миризма, нахлуваща в ноздрите ѝ.
Стисна очи и хвана лицето си в ръце. Успя да спре светлината на лампите, но не успя да изтрие образа, който се бе отпечатал в съзнанието и.
За краткия миг, в който бе погледнала в стаята, тя видя голото безжизнено тяло на професор Хамза, проснато по гръб върху снежнобелите чаршафи на широкото легло. Ръцете му лежаха разперени с дланите нагоре, сякаш се готвеше да прегърне някого. Главата му бе завъртяна настрани и стъклените му очи, лишени от живот, се взираха в нея.
На мястото на гърлото му зееше огромна дупка с разкъсани краища, от които се проточваха неподвижни капки кръв. Сякаш някой го бе сграбчил за врата и бе изтръгнал живата плът с всичка сила.
Върху жълтеникавите му гърди старателно бе изрязан правилен полумесец с върхове, сочещи нагоре. Кожата липсваше, разкривайки кървавите остатъци от мускули и сухожилия.
Кръвта бе навсякъде. Напоила белите чаршафи, тя се стичаше на плътни, застинали струи по ръба на леглото, образувайки огромна локва на пода.
Искаше да изтрие картината, но тя се връщаше отново и отново. Неравномерните ръбове на раната, тъмната кръв, опръскала лицето на професора изместваха всички мисли.

***

Петър притисна слушалката по-плътно до ухото си.
- Спокойно – каза, - не бързай. Тук съм и те слушам.
- Те... Убили са го – успя да каже накрая тя.
- Кой? Кого са убили?
- Професорът.. Той...
- Да?
- Той искаше да говорим за богинята и аз дойдох в хотела му. Обаче вече беше мъртъв – гласът и се разтрепери. - Беше ужасно.
Петър гледаше без да мигне в керамичната чаша, поставена в центъра на бюрото му.
- Къде си сега? – попита.
- В Кеймбридж. Снощи изнасях лекция за храмовете. След лекцията един човек дойде при мен. Представи се за професор и искаше да му помогна да идентифицира образ на шумерско божество, което може да има връзка с Богинята-Майка - гласът и звучеше по-твърдо. – Обаче не можахме да довършим разговора, защото той изчезна.
Тя замълча за момент, после продължи:
- Нямаше на кой друг да се обадя. Съжалявам.
Петър се надигна от стола и каза:
- Не се тревожи. След три часа съм при теб. Нали няма да хукнеш нанякъде?
- Не – отговори му тя с равен глас. – Полицията така или иначе няма да ме пусне.

***

Лъскавият екран на телефона отразяваше къдравата му коса, надвиснала над гъстите черни вежди. Вече не беше необходимо да я вчесва назад. Маскировката му бе свършила работа и той премина през тълпата учени без да привлече внимание.
Бе сменил костюма с много по-удобни джинси и леко яке, което не ограничаваше движенията му.
Пъстрата табела на хотела се полюшваше над главата му от лекия бриз, носещ аромат на гниещи листа.
Възлестите му пръсти се плъзнаха по екрана и отвориха списъка с контактите. В него имаше само един номер. Без име, просто номер. Обмисли внимателно думите си, преди да го набере.


***

- Не можеш да си представиш колко ужасно беше – каза Боряна, потръпвайки. – Не искам да си спомням дори.
Чашата с чай, която държеше пред лицето си леко трепереше.
- Защо са го направили, имаш ли представа? – попита Петър.
Тя само поклати глава. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш бе плакала.
Не знаеше какво се бе случило в полицията, но нямаше намерение да я разпитва. Знаеше колко неприятно можеха да звучат въпросите, задавани от полицаите, докато се ровеха във всеки детайл, но това нямаше как да се избегне. Важното беше, че е невредима и както изглежда, извън подозрение. Тя сама щеше да му каже каквото е необходимо, когато прецени.
Пътуването от Лондон до Кеймбридж му отне повече от планираното и когато най-накрая се добра до университетското градче, успя единствено да вземе Боряна от полицейското управление, за да я заведе до хотела ѝ. За щастие полицията не бе сметнала за необходимо да я задържи, а това беше добър знак.
Можеше да си представи какво е изпитала, когато се е натъкнала на трупа. По време на мисията си в Ирак бе виждал обезобразени тела, резултат от самоубийствен атентат, и споменът още го преследваше. Едва ли някога щеше да се отърси напълно от него.
Миналата година двамата бяха оцелели по чудо, преследвайки изгубено съкровище в безумно съревнование с банда иманяри. Тогава Боряна попадна в ръцете им и преживя мъчения, които можеха да пречупят и най-силния дух. Навярно това също бе оставило своя отпечатък върху нея.
- Не знам защо са го убили, но знам какво са търсили.
- Търсили са нещо?
- Да – кимна тя. – Стаята беше в пълен безпорядък, всичко беше разхвърляно.
- Какво?
- Един артефакт - отпи глътка и сведе поглед към ръцете си. - Фрагмент от шумерска глинена плочка.
- Каква плочка?
Боряна остави чашата си на масата и се изправи. Отиде до антрето и отвори гардероба. Извади от него дамската си чанта и се върна обратно.
- Ето тази – каза и постави памучния вързоп на масата.
Петър протегна ръка и внимателно разгърна плата. Загледа се във фрагмента и попита:
- Ти как се сдоби с това?
- Той ми го даде. Снощи, когато дойде да говори с мен - отново обви ръце около чашата си и продължи. - Искаше от мен да видя изображението на глинената жена...
- Глинена жена?
- Да, рисунката върху плочката. Tака я наричам. Съмняваше се, че траките са внесли култа към Богинята-Майка от древна Месопотамия и искаше да проверя дали това изображение не съответства на нещо, което ние сме открили. Казах му, че не е възможно, но той настоя.
Петър взе парчето в ръце и го завъртя пред очите си.
- Сякаш има прилика с ритона.
- Да, и аз го забелязах.
- Каза ли му?
- Не остана време. Точно когато ми го подаде, ни прекъснаха. Помоли ме да го скрия и аз го пъхнах в чантата си. Мярнах го из залата няколко пъти – не ме изпускаше от поглед - но след това изчезна.
- И ти затова отиде до хотела му.
- Да. Само че не мога да разбера защо ще ми дава нещо толкова ценно.
- Защо да е ценно?
- Той така каза. Отношението му беше като към нещо извънредно важно. Точно затова се чудя как така го забрави в мен.
Петър се облегна назад в стола и скръсти ръце над главата си.
- Не го е забравил. Оставил ти го е. От това, което разказваш оставам с впечатлението, че е възнамерявал да си го вземе обратно.
- Не знам – сви рамене Боряна. – Наистина не знам.
- Възможно е да имал намерение да те изчака след празненството, но нещо му е попречило.
- Да, възможно е... – съгласи се тя и обгърна тялото си с ръце. - Беше наистина ужасно.
- Не мисли за това.
- Не мога. Всеки път, когато затворя очи, виждам кръвта. И миризмата ѝ… Беше навсякъде.
- Ужасно е, наистина – съгласи се Петър и смени темата – Защо този фрагмент е толкова важен, как мислиш?
Тя сякаш не обърна внимание на въпроса, загледана отнесено в стената пред себе си.
- Изображението е интересно само по себе си, но не е достатъчно – отговори накрая с равен глас. – Забелязваш ли как са изобразени зениците?
- Да, сякаш е някакъв комикс.
- Това е техника, която трябва да е била непозната по онова време.
- И какво от това?
- Нищо – съгласи се Боряна. – Не може да е това.
- Значи е нещо, свързано с текста.
- Точно това си мисля от снощи. Затова исках да отида и да говоря с него. Впрочем, преди да ми го подаде, професорът ме попита дали мога да чета клинописно писмо.
- И?
- Не мога – поклати глава тя. – Ако можех, досега да съм го разчела. Освен това точните му думи за фрагмента бяха „нещо, което може да обърне света с главата надолу”

***

Вдигнаха му на второто позвъняване.
- Слушам те – каза плътен глас отсреща. Без любезности и излишни думи.
- Провалих се.
Тихото жужене на телефонната линия пренасяше едва доловими звуци. Шум от преминаващи по отдалечена улица коли. Детски викове и смях.
- Къде е фрагмента? – попита гласът накрая.
- Не мога да кажа – отвърна мъжът. – Намерих крадеца, но фрагмента не бе у него.
- Накарай го да ти каже къде е.
- Не мога, той е мъртъв.
Изговаряше думите с неохота.
- Бил си прекалено груб. Това ни поставя в много неприятно положение...
- Не съм го убил аз – бързо го прекъсна младият мъж. Гласът от другата страна не реагира, затова продължи. - Снощи се измъкна, но успях да го издиря отново. Когато отидох в хотела му беше вече мъртъв. Прерових всичко, но реликвата я нямаше.
Нямаше защо да обяснява повече. Имаше задача и не успя да я свърши. Провали се и изложи на опасност съществуването на братството. Следите на фрагмента прекъсваха със смъртта на беглеца. Но по-лошо от всичко, тайните, записани върху плочата, бяха изчезнали. Не му беше известно какво гласят те, но знаеше, че не трябва да попадат в чужди ръце. Указанията, които получи бяха да върне артефакта на всяка цена, защото пази върху себе си знание, необходимо на братството. Трябваше да спаси думите и да занесе плочката обратно без да позволи на друг да я види
Преди да го прати на мисията, пазителят сложи ръка на рамото му и му каза, че този фрагмент е способен да разруши всичко, което познава. Да прогони братята му и да окървави земите им.
Измина минута в тягостна тишина, преди да чуе отново дълбокия глас.
- Не се обвинявай. Не всичко е загубено.
Облекчението го заля като топла вълна и изтласка назад тягостното усещане от провала.
- Благодаря, уважаеми...
- Върни се обратно в хотела му – прекъсна го гласът. – Потърси следи. Намери убиеца му и върни обратно реликвата.
- Разбирам.
- Вярвам в теб и Бог също вярва.
- И аз вярвам в него – изрече отговора младият мъж, но линията вече бе прекъснала.

***

- Заподозряна ли си? – попита Петър.
- Не знам – отвърна Боряна и отново обгърна раменете си с ръце. - Разпитваха ме откъде го познавам. И защо съм ходила при него. И...
- И какво?
- Поискаха да ми вземат биологична проба.
- Това е нормална практика – усмихна се той към нея. - Косми, натривки, следи под ноктите...
- Не беше това – рязко го прекъсна младата жена. – Другаде ме провериха.
Не се налагаше да уточнява повече.
- Разбирам.
- Питаха ме дали не съм му била любовница.
- За да отхвърлят възможността да е съвпадение... – прокашля се Петър.
Боряна насили усмивка.
- Спокойно, не е нищо особено. Гадно е, когато те карат насила, но е по-добре от някои от нашите гинеколози.
- Казаха ли ти защо?
Тя само поклати глава.
- Вероятно има следи, по които съдят, че е правил секс малко преди да умре – предположи той.
- Беше гол.
- Това само го потвърждава.
- Да, така изглежда - Боряна опря лакти на масата и подпря брадичка на сплетените си пръсти. - Обаче, ако само можеше да видиш на какво прилича гърлото му... Не ми се вярва жена да е способна на подобно нещо.
Нямаше как да не се съгласи. От онова, което му бе описала, убийството изглеждаше извършено преднамерено жестоко. Не можеше да вмести жена в образа на брутален убиец, който на всичкото отгоре хладнокръвно изрязва парче кожа от гърдите на мъртвеца. Или преди това, докато е бил още жив.
- Възможно е да са били двама. Мъж и жена.
- Наистина ли мислиш така? Ако беше видял професор Хамза на живо изобщо не би предположил подобно нещо.
Петър реши да смени темата.
- Полицията подозира ли те в нещо изобщо?
Младата жена отпусна ръцете си и сплете пръсти.
- Не, не мисля така. Поне не останах с подобно впечатление. Но ми казаха да не напускам града, за да могат да се свържат с мен, в случай, че се наложи да ме питат нещо.
- Едва ли е за това – възрази Петър. - Изчакват резултатите от биологичната проба. Може и ДНК анализ да направят. Затова те искат наблизо.
Боряна се облегна назад и с показалец постави кичур коса зад ухото си. Една лека вертикална бръчка, която Петър вече познаваше, се настани между веждите и.
- Не искам това да се случва отново – каза тя с лека въздишка.
Макар да не говореха за това, Петър знаеше, че смъртта на професор Николов още я измъчва. Изминалата година навярно не бе достатъчна, за да намали болката ѝ по загубата. Тя самата бе настояла да не се акцентира върху причината на смъртта му, когато изнасяше откритията им пред света. Истина бе, че професорът, в когото Боряна бе влюбена, бе убит заради помощта му в разшифроването на мистериозния надпис върху стъпалото в къщата на дядо му. Тогава Петър потърси помощта ѝ, а тя, на свой ред, се допита до професора. Не подозираха, че телефоните им се проследяват от иманяри, които също желаеха да разберат значението на надписа. Убийците бяха подхвърлили улики, сочещи към Боряна и полицията бе заподозряла и двамата.
- Не, в този случай няма какво да те тревожи – каза категорично той. – Няма защо да се съмняват в теб. Още повече, че резултатите ще докажат невинността ти.
- Надявам се.
Вертикалната бръчка се удълбочи.
- Знаеш ли, полицията го нарече с друго име.
- Какво друго име?
- Според тях се е казвал Саид някой си.
- Излъгал те е?
- Не знам.
- Защо да те лъже за името си? Звучи идиотски.
Боряна изправи гръб.
- Нямам представа защо. Знам само, че човекът беше много притеснен от нещо, когато ме заговори. Направо щеше да се пръсне от напрежение. Сякаш от онова, което му кажех зависеше живота му.
Петър не искаше да ѝ минават подобни мисли през ума. Не бе трудно да предположи, че е напълно възможно да тя да се обвинява за смъртта на онзи човек. Убийците му са търсили нещо, което вече не е било у него. След като не са го намерили са го измъчвали за да разберат къде е и накрая са го убили.
Тилът му настръхна. Прозрението го осени едва сега. Вдигна ръка и поглади брадичката си, за да се увери, че не трепери. Боряна не бе забелязала нищо.
- Добре, де – каза, стараейки се да звучи небрежно. – Каквото и да се случило, човекът е мъртъв. Предполагам, че убиеца, или убийците му, са търсили тази плочка, точно както подозираш. Явно те също я смятат за много ценна.
- Навярно наистина е.
- Защо?
- Не знам, но едва ли е за търговия. Има хиляди такива плочки, изобщо не са толкова редки. Да се реши някой на убийство заради подобна плочка ми се струва нереално.
- Надявам се, никой не може да заподозре, че е у теб?
- Никой не ни видя, когато ми го даде.
Можеше и да греши в предположенията си. Възможно бе професорът да е устоял на мъченията и да не им е казал къде е плочката. Може би разсъждаваше прекалено параноично, преувеличавайки опасността. Или пък несъзнателно се мъчеше да омаловажи сложната ситуация, в която вече бяха замесени. Ситуация, която вече се беше доказала като смъртоносна поне за един човек.
- Сетих се нещо – каза внезапно Боряна. - Аз му пратих мейл, в който го предупредих, че ще дойда тази сутрин, за да му върна фрагмента.
Или не, помисли си Петър, не бе развил параноя, а инстинкт, разпознаващ опасността.