автор: elsion

Разпиля се на прага, посърнала.
Седем нощи не беше се вдигала.
А на осмата стана и тръгна.
Да побегне от мен; да я стигна.

И когато затварям очите си
все я виждам - примряла от ужас,
със безплътните стъпки на призрак
да залита по пода на кухнята,

към онази преграда, където
от живота остават трошици,
а отвъд се простира Небето,
не на двора небето; космичното.

Аз на прага й спъвам нозете,
здрави нишки от злато я впримчват,
тя се плисва на пръски, разтегля се,
между пръстите ми изтича...

Седем нощи се борих с душата си,
а на осмата тя си замина.
Оттогава стоя до вратата.
Не на двора вратата; космичната.