Денят си отива - най-късият ден.
Измръзнал, се готви да дремне.
Немирен, наперен, жесток и студен,
отстъпи пред нощите земни.
Изнизва се, скрива зад хълма глава,
прибра и лъчите си светли.
Вилнял до премала,подгънал крака,
се кротна зад облаци бели.
Денят си отива, откраднал от мен
минутите светли и нежни -
коварен, ухилен, пройдоха, кретен,
обагрен във жълто-червено.
Отива си нагло най-късият ден
и маха ми гордо за сбогом.
Поглеждам след него със взор уморен.
Дали ще го видя отново?...