автор: leni

Във времето
когато шипката налива плод,
дивата лоза пресъхва във кармин,
камъка сълзи, мъгли пролазват,
и дракона е още хром
се уморих...да дебна.
За четиредесет и шест пълни луни
поляната от стъпките ми прималя.
А, не беше танц.
Оставих ножа и стрелата,
ризата и хляба .
Измих очите си с последната роса
на рижав изгрев.
Изписах името ти със смола,
по гърба на гущер бял –
да те носи дълго надалеч...
И за тотем избрах сянка на сокол.
Това е. Нямам време да измислям нов сезон.
Там-там-ът в мен
те отброява вече като ехото на гръм.
Във въздуха е лед.
И е тихо.
Тихо....
Не мълча.
А, се люлея в нова дума.
Кобилата си уча по вода да тича.
От паяжината плета си стреме.
Този път е още люспа от кристал,
но е млечен с мое име. С език на диво жито.
Ще ме води петата посока от север в ляво.
И в онзи час когато се обърнах,
да е платено и пито -
в огнището роди се ням извор.