Дано да имам още много дни,
в които да ви срещам неизменно!
Така сте ми полезни до един,
да ми мълвите, че съм ви потребна.
Тъгата е приседнала до мен.
Обзема ме усещане гробовно,
че всичко е отминал, светъл ден,
а аз съм сухото дърво безплодно,
в което лятото се гърчи и мълчи,
а есента е посивяла, мрачна.
И празниците са като крадци
на дните ми последни и невзрачни.
Тъй много сте ми нужни, мили мои,
да ме излъжете, че мога още,
за да захвърля тъжните окови
и пак да срещам светли дни и нощи.
Звезда да светне на безсилно рамо.
Надеждата да бликне в дух попарен.
Едничък стих да се излее само,
но слънчев да е, радостен, кристален!...