автор: VladKo

За ceло човърка ме споменът сладко-горчив -
как щурчо ме c песничка нежно приспива,
светулките златни по жътва и крясъкът див
на птица, и ромон на бара пенлива.

Из празния сламник намирал съм толкоз неща -
ненужни на възрастен, за мен - безценни.
Със баба и дядо са крoтки денят и нощта,
размерва ги само часовникът стенен.

Добрите ми старци ги няма, почиват те в мир.
Така пак ги виждам - тя права, той седнал,
гощаващи внуци по селски - по-вкусно от пир -
с погачите топли и с гроздето медно.

И питам се често, обхванат от страх и от срам:
“На детството простите радости де са?
Какво ли аз, градското чедо, на свойте ще дам,
освен препирните, проблемите, стреса?"