автор: Antioh

И. бе човек на изкуството по душа, мореплавател и вечен пират, но по волята на съдбата, или по волята на собствените си преценки за момента се подвизаваше под прикритието на проджект мениджър в голяма корпоративна компания.
Бе свикнал да е номер, да е „ай ди”, беше наизустил 28 пароли, само и само за да мине успешно през всички мерки за сигурност под формата на софтуер, за да започне работа. Когато нямаше такава, четеше Лорка, учеше немски, играеше шах, свиреше на барабани джаз и мечтаеше. Мечтаеше света да е по–добър. Знаеше, че това е банално, но някъде дълбоко в него, нещо винаги не му даваше мира, нещо винаги болеше. И тая болка почна, още като дете, щом прочете един разказ на Йовков, „По жицата”. Плака. И тоя плач, тих плач, че хората, не само в тая държава, ами по целия свят страдат не му даваше покой. Някой някъде страда, а иронията е, че може да му се помогне.
Всеки ден започваше деня с кафе, Ани Цолова и Виктор, които го следяха от монитора. И всеки ден, докато се приготвяше за работа, даваха репортаж за някой изпаднал в беда или някой болен. Някой, който няма пари, за да живее. И. мразеше това. Тези репортажи му късаха душата. Това беше неговата слабост. Един кошмар в една комична държава, който трябваше да спре. Накрая хората в България не умираха от старост или болест, а от това, че са бедни, че не могат да платят за лечението си.
Защо страдат хората? Защо бе мамка му разни старци, немощни, изпити, лъхащи на смърт и пръст, бяха забравени от Бог в дома в Кула? Защо майка търси средства за животоспасяваща операция на детето си в Израел? Държавата не може да ви помогне. Защо по дяволите, те всички имат шанс да живеят нормално, да имат живот, само ако имаха пари или бяха родени другаде.
И. не разбираше това. Нямаше как да проникне в това безумие, едни да се къпят в разкош, а стари хора да се къпят на два месеца, в отвратителни условия, по прилягащи на селскостопански животни. И. не разбираше защо в България, живота има цена и защо управляващите никога нищо не правят. Те винаги са невинни. Старите бяха оставени да измрат, работещите бяха впрегнати в труд, за да плащат данъци, младите не бяха желани в родината си. И. бе добър човек, българин и с това имаше вродена непоносимост към всички лъжци, лицемери и тарикати, бе добър човек, но понякога, когато добрия човек бива стъпкан, когато не зачитат правата му, бавно набира ярост. Много ярост за правда.
И дойде ден в който всичко се случи, както трябваше. Кафе. Телевизора. Ани и Виктор по Нова. Репортаж. „160 хили.евро са необходими на 33-годишния В. П. за лечение на левкемия” – държавата отсъства. И. беше също на 33. Този път обаче нещо се случи и чашата в него вътре преля. Очите му светнаха. Благодари за живота си такъв какъвто е и си каза, мамка му, понякога плача, че ми е пусто и самотно, и гледам небето и се чудя, няма ли тази агония да свърши, а този човек е на моята възраст, има три деца и просто иска да живее. Има за кого да се грижи и обича. Какво по просто от това да искаш? Какъв е тоя луд свят в който живеем, с бедните ни и жалки копнежи. Да протягаш ръка, да зовеш, а държавата да те гледа тъпо.
Не можеше само да седи, трябваше да действа. Време беше. Отдавна бе планирал всичко. Тази вътрешна революция, вярваше ще да е за добро. Така му шепнеха ангелите по Коледа. Има толкова много хора, които могат да бъдат спасени.

Първо седна и написа следното писмо на основателя на Фейсбук.

Здрасти Марк,

Казвам се И. Отдавна искам да ти пиша и да те поздравя за уникалната платформа за комуникация Фейсбук. Ти си влиятелен и богат човек, някак ми изглеждаш добър и затова се обръщам към теб. Наистина съм възхитен от това, което си постигнал. Тъй като в моята родина има твърде много болни хора, които иначе могат да бъдат спасени, но просто нямат парите, искам да те помоля за следното. Няма ли как да направим една мрежа за всички нуждаещи се хора, които са болни и имат нужда от лечение, които могат да бъдат спасени, но които нямат пари. Знаеш ли Марк, почти всеки ден в моята родина, по телевизията казват, че живота на някой струва еди колко си и той може да бъде спасен. Днес например има един мъж на възраст колкото мен, животът му е оценен на 160 хиляди евро. Има рядка форма на левкемия. Той няма парите. А само колко е смешно това. Богати хора по този свят да имат сто пъти по толкова в разни банки и които никога няма да успеят да изхарчат, освен ако не си купуват планети. Аз имам предвид тези хора които искат да помогнат. Някой американски или руски милионер например, с добро сърце, който с един клик изпраща 160 хиляди евро. Без да му пука. Просто защото ги има ей така под ръка и защо да не помогне. Защо да не е полезен. Вярвам Марк, че по света има много богати хора, които наистина искат да помагат...
Този човек от репортажа е баща на три деца. И само как гледаше, най големия му син, какви очи, пълни с живот, пъстри, пълни с надежда. Надежда Марк, дето така напира от очите му, че сякаш всеки момент ще пръсне ирисите, ще излети в космоса и ще озари цялата вселена. Детски очи. Чисти. А казах ли ти, че най–малката дъщеря, не повече от 3 годишна ще е донор на баща си и операцията ще се направи в Дрезден, Германия. Само да се съберат парите.
Марк, така е не само тук, но и на много други места по света, та няма ли как, ей така да направим една мрежа, тези които нямат, да се свързват с хора които искат да помогнат. Няма ли как да се интегрира във Фейсбук такава функционалност, бутон НАПРАВИ ДОБРО и всеки да дарява пари. Който иска, колкото иска. Марк, може ли този БУТОН НАПРАВИ ДОБРО да бъде създаден според теб? Така всеки ден някой някъде ще прави добро и ще помага. Ще текат пари да. Един път ще текат към онези, които наистина имат нужда от тях. От хора за хора. Без правителства. Без групи, без партии. Без социални помощи. Аз дарявам от моя хляб, за твоя хляб. Аз протягам ръка, без да искам нещо в замяна. Моя клик, ще струва 2 лева или 5 долара, или 5 милиона, не е важна сумата, важно е да правим добро и така клик по клик, доброто ще расте. Клик по клик, доброто ще расте и дал Бог станало голямо, колкото е голям Фейсбук.
Благодаря ти Марк за отделеното време ако прочетеш това. Ако идеята за бутон НАПРАВИ ДОБРО ти допада, върни ми отговор. Ще се радвам да го обсъдим.

С уважение

И.

Изпрати писмото по мейла стана и запали към София. Отиваше да направи нещо, което отдавна искаше. Да промени живота си изцяло. Бе намерил себе си. И. намери призвание и разбра, че за да не страдат на хората им трябва истина, трябва им ред, трябва им доброта. Трябва им нещо ново и чисто. И нали беше пловдивчанин и от Локото, реши да действа, като истински джентълмен. Да доведе нещата до край. Само така, може да има ново, истинско чисто начало, някъде където децата растат свободни и защитени. Където човека се третира като човек.


**
Привлекателен млад мъж, с тъмно син костюм сякаш наистина изваден от някое модно списание. Походката му бе убийствено самоуверена, все едно Де Ниро в „Кръстникът“. Насочи се директно към трибуната. В залата се възцари смут, защото го забелязаха, но не знаеха кой е и защо се е появил или как е успял да се вмъкне. Мястото бе заседателната зала на Народното Събрание За момент всички погледи се съсредоточиха в него. Кой е този? От коя група, коя партия. Кой е този човек.
Председателя на Народното събрание, г-н Никой, едва сега съзиращ непознатия, запита:
- Господине кой сте вие? Нямаме удоволствието да ви познаваме. Охрана, кой е този човек???!!!
Докато, още говореше председателя И. вече бе стигнал до трибуната. Качи се бавно, обърна се към всички и ги погледна строго.

Всичко това се излъчва по телевизията. Парламентарен контрол. Сума ти български народ е пред телевизора, тия дето не са на работа. Нямате представа колко луди хора има да гледат. Новината, че непознат е влязъл незабелязано на заседание в Народното Събрание и това го дават на живо се разпространява мълниеносно навсякъде. Още много българи из цялата страна палят телевизора, за да видят кой е този човек. Стотици таксиджии например, гледат това на малките си мониторчета закачени на таблото в колите им. В София е хубав есенен ден. По Витошка е приятно да се разхождаш.
И. придърпа микрофона към устата си и спокойно, с бавен и омагьосващ глас започна.

- Казвам се И. От Пловдив съм. От Локо Пловдив. В чантата си нося достатъчно взривен материал, за да отнеса половин София. Препоръчително за всички в залата е да не ме прекъсват, да не шават и вдигат шум, в противен случай....... Нека отсега до края да продължим с културен тон. Имам да казвам някой неща като българин, като мъж и баща, след което ще си тръгна.

Залата в миг се слиса и смълча. Сърцето на всеки български депутат в залата заби бързо. Замръзнаха. Скова ги страх. Осъзнаваха, че не е шега и живота им е застрашен. Страхът извираше от очите им и пълнеше залата с хаос. В огромното пространство се чуваше само как И. си намества вратовръзката и ритмично отмерва такт с тока на обувката си в джаз тоналност. Никой не искаше да помръдне, да погледне в страни дори. И. гледаше всички пред себе си строго и уверено, но и някак благо, някак прощаващо. Излъчваше сила. Красив млад мъж, който е фокусирал цялото внимание върху себе си, като умел оратор, който до съвършенство владее публиката си. Плътния му глас измести тишината.

- Обикновен човек съм. Като всички българи. Някой в крайна сметка, трябва да вземе нещата в свой ръце, че на вас не ви се види края. То бива крадене на тоя народ, бива лъгане, бива да правите цирк по цял ден в тая зала, да си правите знаци кой как да гласува, бива да ковете неадекватни закони, ама всяко нещо си има край. Хора с акъл, дето да знаят как да задвижат колелото трябват, млади, умни и будни българи. Разплути чичковци и лелки, цигани и турци, лицемерна платена и некомпетентна власт, никому не е нужна. Тя изяжда живота. Читави хора има, ама държавата не им помага. Изкуствено ги държи бедни. Тая държава нищо не произвежда, елементарен ред няма, всеки е бабаит и тарикат, синовете ви слушат Азис, а дъщеря ви е за дюнери. Закони ли, законите са удобни само за някой. Държава ли. Държава и мафия е едно и също. Държава няма. Вие я убихте. Няма ред и правила. Има разпад. Децата растат в разпадаща се държава, в която само циганите и проблемите се увеличават. Копелета, тя бе малко дете, моето малко дете, и моята жена, моята жена, блъснати на пешеходна пътека, от пияна гад, който се оказа полицейски шеф и бе прикрит, оневинен мистериозно. Днес, обаче някой все пак ще плати, защото българина е такъв. Като няма ред, той го създава. Българина сам създава ред, ред на правда и истина. Не му трябват некадърници. Като му дойде времето, кръвта кипва. Ей така от хиляди години прадедите ни са строели държави, велики държави, дето цяла Европа е треперела, а вие днеска, сте жалка шайка отрепки. Днеска, ще има правда за вас, от тая дето вия я обичате......защото пичове, както и да го погледна, ако поне от горе от горе си вършехте работата, българския народ щеше да живее по – добре.....

И. нямаше повече какво да им каже и обяснява. Извади цигара. Захапа я. Запали. Хвърли обичайния си поглед стил Джеймс Браун. Издиша дима нагоре, погледна пак към всички, всички бяха замръзнали, всяко българско депутатче седеше там, мируваше и го гледаше втренчено. И. посегна с запалената цигара и нежно я пусна в чантата до себе си. Всичко потъна в мрак. След време от мрака, поникна най готината и свежа българска държава. Красива перуника.