автор: Rodenavlotos

В ден като този мисля, че съм надживяла себе си.
Отдавна трябваше да съм съсед на червеи.
Дали е от инат, или потребност
на Господ или на смъртта да късам нервите,
или напук живея, за да видя как реката
отнася трупове на враговете ми.
Или махалато да гледам как се клати
все още, на часовника - проклетия,
ознаменувал моя миг на раждане.
Защо да могат да ни надживяват вещите,
докато някой ни събира и изважда?
Навярно затова не паля свещи.
Ужасно мразя да си прося милостиня.
Обичам да лежа по гръб на дюните,
а във очите ми да свети дневно синьо
или изгризаният профил лунен.
Когато ми омръзне да го правя,
/ако изобщо съществува вероятност/,
ще се погрижа малък белег да оставя,
а после...после ще последвам ятото.