автор: Rodenavlotos

На припек лозе ли е всъщност любовта?
След суховеите, през мен преминали
да впримчи всичките ми зими и лета
и да оформи бисерни зърна–години,

които после в гроздове да натежат
върху лозницата – въже усукано.
Да ги насипят в бъчви, за да отлежат
свидетелствата, че била е тука

душата ми, събирала любов и сладък сок,
от слънчеви пчели опрашвана.
А после, след един разумен срок,
да я налеят в пръстените чаши

и някой дълго-дълго да я пие...
Бих искала това да бъде мъж.
Цигара от листо тютюн да свие,
да се загледа в кроткия вечерен дъжд,

внезапно рукнал в юлския му спомен...
/Тъгата често е със женско име!/
Копнежът, сграбчил го, да е огромен –
дотолкова, че лятото да стане зима.

Не му желая много дълго да боли.
Надявам се тъгата му да бъде кратка.
Да изтрезнее, да престане да вали,
а утре...виното му пак да бъде сладко.