автор: daro

Понесен по широкото съзвучие
в бездънната река на музиката
по Яворови песни,
гостоприемна смърт е завладяла свитъка
с предметите под мойта тента.

Зад витрината навън съзирам
бездомна муза
с изровена от нейде зима.
Оксиженните искри от очилата
споявaт й очите с тъмнината.

Миг на щастие „в две хубави очи“.
Изчервяване от свян е спряло пред вратата.
Обичайна, тежка самота на бастуна й увисна.

Заслуша се, усмихна се...
и живи, мощите търкулна.

Немирната борба на бездната във мен
намери изход – през цепка на клепачите се спусна.
Стопи се навестилата ме смърт
в лицето й сияйно
от тази непосилна за таланта да отвърне,
покъртваща усмивка.
...
Финалът е безкраен...
самотен е труда на разказвача.
Душата му се моли –
под булото на страсти и неволи,
сърцето на несбъднатата Лора
във пулса си да носи –

ничие, и общо.