автор: katbalu

Бях малко, палаво човече, все жадно за бели.
Но мойта мила сладка баба добре ме изцери.
Понечех ли да сторя нещо, което тя не ще,
разтваряше пред мен пердето – „Я погледни добре!
Виж – горе в тъмния прозорец те гледа Торбалан!
Изяж си всичко и не шавай, че да не станеш зян!”
И ококорена от ужас, аз спирах да шумя,
изяждах всичко и притихвах завита през глава.
Какъв късмет така злощастен се падна баш на мен,
че точно тук той да живее, да дебне всеки ден.
Щом лампа светнеше отсреща, помръквах от тъга
дали не е понесъл нещо в голямата торба.
Сърцето ми от гняв и ужас тресеше се безспир,
че Торбалан пред мен празнува поредния си пир.
Задъхвах се. Какво да правя? И как да го смиля?
Той явно чакаше да мога да се поугоя.
Дори и сянката му виждах там горе да снове
„Ох!” –тайно, тайничко се молех –„Дано се изнесе!”
И днес щом улица „Съборни” пресичам с „ Димитров”,
надигам поглед и се взирам към детството с любов.
Но и неволно аз потръпвам, защото още знам
адресът точен на страха си – домът на Торбалан.

26.11.2015
Екатерина Митева