автор: flood

Двама се движат, бавно търкалят телата си. Единият е надянал червена роба, другият - черна. Не приличат на гробари. Държат папки. Намират се в учреждение, там се учредява право.
- Омръзна ми от справедливост - казва единият, който има мустаци изпод расото си.
- Справедливостта е за тези, които я нямат - отвръща другият, без мустаци е, но носи очила без диоптър.
- Ти за какво пледираш?
- За пари обикновено.
- А аз за имущество.
Седнаха на банката, там, където гадните и мръсни престъпници висяха завързани преди час или два.
- Завиждам им на свободата - подхвана размисъла мъжът в червено. - Ще си излежат годината и ще си почиват на Малдивите цял живот.
- И аз им завиждам - потвърди очилатият, който сваляше очилата си, за да вижда по-добре.
Времето навън беше мъгливо, ноември беше, не вали, не хапе, ама се мръщи. Като правосъдие.
- Добре, че са тези - изрече единият.
- Онези са пак с тези, ама другояче.
Помълчаха. Делата набъбваха, като пачки пари.
- Ти от кои си?
- Аз съм с Темида - отвърна с мустака си, изкуствен, според порядъка, човекът в мантия. Намигна с теглилка, тя му беше възложена, висеше на скоба на веждата, да се хване за нещо.
- Ти кога ще ми дойдеш на гости в хотела в Мароко?
- Зает съм, нали знаеш, сега правя хижа в Алпите.
Справедливо заети, двете мантиии, черна-червена, образуваха знаме.
Идеше дело.
Разсилният каза:
- Станете!
Обаче нямаше публика. Нямаше никой. Подсъдимите вече бяха духнали навън, отвъд нашата родна Темида. Данъкоплатци само останаха.
Престъпници, роби, облечени с роби, влязоха бавно, тържествено, в съдебната зала. Бяха сами - за да съдят.