автор: daro

„Град то не е: той няма този цвят.“
Луи Арагон

На доведената нощ в душата,
валежите са в черно.
Изстискан е дъждът – над нас вали покоя.

Под завивките с торби от „Мечо пух“
спокойните ни сънища
във гръдни кошчета са люлкани...
ала кошмарите са будни.
Децата стъпват по телата
на издъхващите си връстници,
заблъскани в стени с неистови гърла,
на мечока „Кока“ в адския търбух.

Градът е гарван...
долетял от глад за гаврите бездънни.
Глад като градушка,
громяща покривите от надежди
с нехайството на ледени оглушки.
Град на безпощадното безсилие,
извило мишите опашки по площадите
със завързани камшици на езиците.

И до кога – синигерът напява,
страхът настръхва като четина в човека!

Глухоняма е въведената нощ.
Долита слепотата – „прекрасната мъгла“,
на всяка лична смърт наложницата.

„Честита ви война“! –
на бодра струна грачи птицата
и под белодробната ви свидна рожба
забожда нокът.

На злощастната арена в този град,
висят на клюн остатъци от устни
със кървав смях...
и светът ги наблюдава с окото на циклоп!

Столица – сто лица на ярост
и едно лице на гроб,
просмукал цветовете.