автор: ma_gi

Когато гласът ти
се свлича по мене
и бавно
се спира
на всяка закръгленост,
а кожата
сякаш
настръхнало
стене
под пръстите –
парещи въглени,

когато очите,
прелeли от искане,
говорят
с негата
на кръглите мълнии,
а устните
сляпо
се лутат
из мислите,
а после
внезапно си тръгнат,

когато боли
и неистово стенат
и жадно
ме пият
въздишките,
а после
утихвам до теб,
утаена,
толкова твоя
и истинска,

точно тогава
не се колебай,
изгори
тази жабешка кожа
да си тръгна
от теб.

А щастливият край?

Кой е казал,
че е възможен?!