Навлизах във дълбоката вода
заливаща нивото ми над кръста.
Вълните залюляваха луничките
по гладката повърхност на плътта.
Попивах тръпнещите върхове на устните ти,
последвах те до крайчето нагорната страна,
пропадах ниско
и хлътнах с разтреперан връх между зъбите,
в трапчинките на края на устата...
Изкачвах те отново.
Утолявахме се в сладката болка на ритъма.
Потъвах в кухината на безкрая.
Дълбоко в меката земя
усмивките ни се преляха.
Рибите погълнаха звездите.
Символът оспори символа –
буйството на смисъла,
когато тихо се завърна вечността...
и заспа като потрепваща бенка
по лунния корем на водата.