автор: estir

Ела и влез във кожата ми, злоезичник,
наръфай хляба ми напит в сълзи,
дали ще можеш като мен да се усмихваш,
от мен по-малко ли ще те боли
Ела ... аз рядко съм така злоблива,
да преотстъпвам собствената си съдба
тя моята звезда – не е щастлива,
да, знам какво те дразни – смелостта.
Размахът с който мога да разчистя пътя,
изправеният гръб и любовта ми в Бог,
и тази херкулесовата нахъсаност,
платена предварително с много скръб....
С убита от завистниците ми надежда,
защото аз съм най-щастливия хамелеон,
понякога се чудя с тази нежност,
дали не ти зареждам злобата с патрон....
Дали, защо, къде се пръква ада,
В началото на словото ли, или в дън душа,
Ела, рани ме, колкото ти трябва,
Аз вече имам нераними сетива ....
Когато влезеш в мене злоезичник,
метни шагреновата кожа и си пожелай,
след всичкото нещастие, да можеш да обичаш
тъй както аз, не виждам още своя край.....