автор: Marisiema

Всяка нощ тихо до меката моя възглавница
присяда приятелка нова - мрачна тъга.
За нея оставям и леко отворен прозореца.
Нека не чака навънка и вие в нощта.

Тя погледа впива дълбоко в душата ми.
Здраво държи ме в студените свои ръце.
Гони съня ми накъсан, не спира, тревожи ме.
Рови се в мислите, драска по мойто сърце.

Късно е вече да чакам, да диря спокойствие.
Да, имам деца и приятели, слънце, звезди,
но нямам безгрижие.В мен властва тревогата -
тежка, загнездена, свила се, мълком крещи.

Господи, Ти ли ни пращаш горчивата гостенка
във земните, мили и малко останали дни?
Виж, тука е, натежала и здраво закотвена
до моето рамо- на стража неотстъпно стои.

Щом краят ми дойде и стегне ме времето
да тръгна нагоре, към другия, светлия свят,
навярно тъгата, с очите жестоки и ледени,
за сбогом ще маха, победно- нахална, с ръка.

Не ще съм й нужна, щом светлото тука ще свърши.
С дъха ми последен и тя ще си тръгне за миг.
Ще седне при други и там ще се блещи и мръщи,
а моето, вече свободно сърце ще почива и спи.