автор: marisiema

Мъже са вече синовете ми големи.
Денят ги грабна, а нощта мълчи.
Препуснаха след своите проблеми.
Лекуват хората във болки и беди.

Гълчавата, веселието излетяха.
Слухът ли се повреди? Няма шум дори.
А бяха дни на радост и наслада-
запълнени и шумни, трудни, но добри.

Когато нужен си като водата,
когато предано те гледа обичта,
когато твойта топлина очакват,
когато слънце си, вечерница, луна.

Сега до мене котката се свива -
единствената вярна, жива топлина.
В очите гледа ме покорно, доверчиво,
усетила навярно мойта тъжна самота.

Ще се прегръщаме, самотници и двете,
вторачили в прозореца замрежени очи.
А улицата, остаряла като мене, дреме
и все по- недокосвана, обраства във треви.