автор: daro

На ситни зърна се люпи дъждът
и ситни, ситни...
сякаш старец с артрит
е тръгнал да обходи
за последно градът.

Усмихва се ведро –
усеща как цветът на мъглата
изчезва безследно...

как папагал
от сивия облак
на макови люспи сипе дъгата,
съвсем криминално...

И започва да заеква дъждът.

Замлъква катастрофално
и кротко-кротко като старче,
поема с листата към недрата.

В дланите си майка му ще го затопли,
тъй както беловласия му брат –
снегът.