автор: thebigplucky

Дойдох в живота неканен .
Не ме е питал никой желая ли да се раждам.
Доказателство за любов ли бях. Или за грях.
Или нося проклятието на някое закъсняло прераждане.
Все едно – останах.
Усещах в себе си подобие на жива душа.
Поне така си я представях.
Пътека направих в прахта.
И дом.
И дърво посадих. Няколко.
Живот дадох.
И аз не попитах никого – трябваше ли да го правя.
Грях имах достатъчно.
Един по-малко нямаше да оправи нещата.
Важното е да не започваш нищо с лъжа.
И доброто и лошото – да ги различаваш.
И да ги държиш по местата им.
Да не се оставиш да те изкушава лесният начин.
И временното щастие.
Дори когато нещата не се получават съвсем.
И да не ти пука,
че на никой не му пука за бъркотията в главата ти.
И за страховете, които не показваш,
изгубил вяра в силата на изповедта.
Или не намерил по-достойно място да го направиш
от белият лист
за истините, за които никога не е късно да се появят
на бял свят.
И за въпросите, които предизвикват.
За връщането към началото.
И за онова, което не е било изпято,
когато е трябвало…