автор: andromen

Когато трябваше да бъдем верни –
бяхме,
през иглени уши ни вдяваха,
но оцеляхме.
А бе зелена някак си тревата,
поникваща навярно от Земята...
И се отричахме от себе си –
градивен знак,
че можем нещо повече, на този свят.
Така, животът си превърнали в река,
ни движеше една надежда за брега –
Родината със своя фар далечен,
от собствения си народ отречени.
И мъртвото вълнение от страсти,
свалиха бързо всички светли маски.
Спасителните лодки да хвърлят котва
не успяха,
и в мътните години малцина оцеляха.
Но всички оживели бяхме сякаш мъртви,
защото времето на ангелите свърши...