автор: mihala

Студено е
и зимата настъпва.
Изгрява ден,
след него тъмна нощ.
Звезди проблясват,
но тъгата подло
надниква и запява своя зов.
Блещука изгревът.
Земята лудо
запява в своя
ежедневен впряг.
И някъде засвирва,
пак отново,
забравено возило на моряк.
Забравен зов
на светлина предвечна,
оставен за допяване,уви...
Така решил е
днес
в нещастна вечност,
отхвърлен от живота си...
Дали човек е
или нечий пес,
пробудил се всред утрото
нощес?


9.10.2015г

* * *


О,моя болко,
в истините свои,
защо не спреш
сърцето да гориш.
Не знаеш ли,
че в твоите окови
не може
светлината на струи.
Предвечна участ
с болката играе,
разтваря се
и пламенно блести.
И вярва си,
дори сама не знае,
че болка свята
няма да боли.
А тя щастлива
ще изтлее само
във чувствата
на своята забрава.


9.10.2015г