автор: gringo

Усмихвам - малко тъжно, припомняйки си тези мои първи трепети и пробудени чувства, запазили се в душата ми ненакърнени през годините.
Едва сега, след много житейски битки, последвали любови и премеждия, те отново се пробудиха – и аз се пренасям в ония мои единствени и незабравими младежки дни, в които – сега си давам сметка, съм бил наистина щастлив. Гледам изпъкналите сини вени на повехналата жълтеникава старческа кожа на ръцете си и ги виждам такива, каквито бяха в младостта ми – силни, красиви, стиснали несръчно малката доверчива длан на едно момиче с буйни къдрави коси. Странно, наистина необяснимо (вероятно самовнушение... или носталгия... или старческо слабоумие?!...), как мога още да усещам топлината на нежната момичешка длан, да изпитвам невъзможното за назоваване чувство на пълно щастие, което изпитвах тогава, а от последвалите пламенни и чувствени любови в мен да са останали само студени – като пепел от забравено огнище, бледи спомени?!
Но аз се отнесох… Само още няколко реда за това, как се превърнах в емигрант. Продължавам от момента, в който се влюбих първи път и за първи път плахо и възторжено малко по малко откривах великото чудо –жената. С Мария излизахме няколко пъти. Разхождахме се по софийските улици, пиехме оранжада, ядяхме тулумбички или баклава в някоя малка сладкарничка, а в теменужно нежните топли летни вечери често посядахме на някоя пейка в Парка на свободата и се държахме за ръце. Ходихме на забава няколко пъти, танцувахме. Аз се отпуснах и вече не бях предишното дърво. В нейно присъствие се възторгвах, говорех за любимите си книги, рецитирах стихове. Споменът за тате не че избледня, а отстъпи на заден план, новото чувство ме обсеби, погълна – аз му се отдадох целия, без уговорки, без задръжки...
И сега , ако ме питате, аз не мога да обясня, защо най-силното ми (не знам дали може да се нарече любовно) преживяване си остава времето, в което усещах топлата, доверчиво сгушена длан на Мария в моята ръка. Но нямам нужда от съжаление, защото осъзнах, че въпреки несретната ми съдба на емигрант и временната заблуда, че съм намерил нова родина тогава, в онези вечери на моята младост, аз държах в шепата си цялото щастие на света. Но тогава не го знаех. Тогава мъката по тате и мама, съзнанието, че новата власт им отне безцеремонно живота – а и на много като тях обикновени, скромни и трудолюбиви хора, гореше в мен и въпреки любовта ми към Мария, ме караше да не забравям мисълта за отмъщение, за разплата. Вече разбирах, бях проумял, че мога да виня само системата, а не отделен човек. Исках да накажа системата, да отмъстя на системата, да се отърва от грижовната десница на новата „ хуманна” власт.
И когато дойде моментът, се възползвах.
Бяхме на двустранна среща по борба във Франция. Имахме три часа свободно време, и аз с още едно момче от отбора, Дечо, бяхме седнали в кафене на открито близо до хотела, в който бяхме настанени. Аз още не си позволявах алкохол, но Дечо си поръча перно, питие като нашата мастика. Зяпахме туристите и слушахме френска реч, чудехме се на непрекъснатия поток от коли и изпитвахме особено чувство на доволство, по-точно на самодоволство – ето, виж ни, ние сме в Париж, пием си кафето в подножието на Айфеловата кула, ние, българските борци, които на приятелската среща натупахме французите! Момчета си бяхме - на по двайсетина години, с целия наивитет на възрастта си. „Ей, - мислех си аз, загледан в тоалетите (и не само) на наперените французойки, които чаткаха с високите си токчета по тротоара, - само да се върнем в София, и как ще ме гледа Мария, като и разказвам!..” А и подаръче и бях взел – истински френски парфюм, как се казваше, не помня, отдавна беше... Но така и не и го дадох...
По едно време Дечо започна да се прозява и предложи да се прибираме в хотела, обаче на мен ми беше приятно да си седя и да наблюдавам хората, минаващи край мен, да си мисля за Мария и за това, как щях да я изненадам. Той тръгна, а аз останах.
Няколко минути след това до мен спря добре облечен мъж на средна възраст и за моя изненада ме попита на български език (с едва забележим акцент) дали мястото е свободно. Отговорих му утвърдително и той седна, като преметна крак връз крак с движение, което подсказваше за непринуденост и умение да се държи в обществото. Имаше слабо загоряло лице и бе увил зелена кърпа с някакви златисти орнаменти около врата си, която странно, но приятно се съчетаваше с белия му летен костюм.
- Вие сте българин, нали, млади момко?
- Да, българин! – вече бях успял да прикрия изненадата си.
- Но да се представя – Жорж , бивш боксьор и понастоящем треньор. Вие сигурно сте от отбора по борба, който вчера ни победи. Е, аз не се чувствам победен, защото, както се досещате от езика, на който ви говоря, в мене половината ген е български... По точно балкански... Моята майка е от Карлово. Истинска българка. Ама преди да вземат комунистите властта, моят дядо, заможен човек, я изпратил да учи във Швейцария. И там я сварва войната... Оженва се и ....
Не го слушах, по-точно слушах го с половин ухо,защото започнах да се притеснявам. В България непрекъснато ни говореха за империализма, за експлоатацията на бедния трудов народ от капиталистите и врагът от Запад, който ни заплашва, предупреждавах ни да не разговаряме с чужденци, защото те вероятно ще са шпиони, които искат да ни завербуват, и още много други подобни неща. Аз обаче помнех и партизанския отряд, и колективизацията, и изчезването на тате. И знаех чия е вината – на тези, които ни управляваха, които взеха със земята и достойнството на българина, превърнаха го в наемен работник, откъснаха го от най-милото му, унищожиха моралните му устои и го съсипаха за десетилетия напред. А може би и завинаги. И затова, когато слушах „сладките и медени” за „светлото бъдеще”, аз се сещах за тате, за леко ироничната му усмивка, когато слушаше агитациите на Станчо за преимуществата на текезесето пред частната собственост и за непоколебимата му увереност в собствената правота, за спокойствието, с което накрая винаги приключваше разговора: „Всичко ми е ясно, ама само едно не разбрах – как така ще ми вземете овцете?!”
Унесен в спомени, бях забравил за Жорж и внезапно осъзнах, че е спрял да говори. Вдигнах поглед към него с известно неудобство, но той ми се усмихна разбиращо и рече:
-Тежи ви нещо, млади момко, изглежда, че и в страната на равенството има проблеми…
Не знам какво ми стана, но пред тоя чужд човек, когото знаех, че няма да срещна повече, аз излях душата си – разказах му всичко, което носех в себе си и което ми тежеше… Не помислих и за секунда, че може да е подставено лице, някой, изпратен от нашето разузнаване да проучва настроенията на българите, които излизаха зад граница и да изпитва тяхната лоялност към властта. После осъзнах, че съм постъпил детински, но слава богу, оказа се, че съм познал само на половина. Жорж наистина бе свързан с разузнаването, но не с нашето, а с американското. Като чу изповедта ми, изхъмка, попридърпа малко зеленото си шалче и сред кратка пауза направо ми предложи да емигрирам. Е, не си призна, че е американски шпионин (това по-късно научих), но сподели, че имал нужните връзки и може да уреди статута ми на емигрант. Реших, че това е моят шанс да започна нов живот, да видя широкия свят, да осъществя мечтата си за далечни пътешествия и приключения. Млад, без близки хора и мразещ комунизма, който отне родителите ми и ме превърна в сирак, аз се съгласих. Само едно не бях съобразил – това, че толкова много ще ми липсва усмивката на едно момиче с къдрави коси, която навярно нямаше никога вече да видя… След време се оказа, че и други неща не съм преценил както трябва…