автор: Albatros

... лятото полека се изхлузи
и по плажа тръгнаха мъгли,
пльоснаха се дрипави медузи
на стада по черните скали,

вятърът из старите тръстики
чорлеше си мръсната брада,
с копия, колчан стрели и пики
от небето връхлетя дъжда,

запъртък – луната се измъти
и покри във облака лице,
блъскаше морето ъперкъти –
сякаш Тайсън друсаше хорце,

вълноломът тресна и се сцепи,
и – когато ти примря от страх,
аз целунах топлите ти шепи
с няколкото песъчинки в тях,

сетне – край обърнатите лодки,
аз постлах ти своето сетре –
и седяхме – тихи, тъжни, кротки,
вгледани във зимното море,

обещах ти не дворци от злато,
обещах ти пролетна дъга! –
да ти вдигна следващото лято
мъничка колибка на брега.