автор: Marisiema

Отново при теб съм, Балкане мой роден!
Ти бащински гушна ме с топли ръце.
Огря ме със слънцето твое огромно,
а свежият въздух дъха ми пое.

Зората е хладна, кристална и чиста.
Завиден покой сякаш плъзва навред.
Билата заоблени светват сребристо,
подали сред нежна мъгла върхове.

Спокойствие, сладост обзема ме волно.
Затварям очи и задишвам в захлас.
И стройните борове кимат ми гордо.
Треви ме погалват, в росата блестят.

А долу си тича спокойно реката.
Усмихват се камъни с бели чела.
Примамва ме бистра и хладна водата
и вие се, сякаш сребриста змия.

Две палави птички на жиците спряха.
учудено взряха се в мене със страх.
Навярно си мислят: "Кой в царството наше
нахлу, без да пита, във ранния час?"

Планински усои, баири и птици,
спокойни бъдете! Балканът е ваш.
А аз съм приятелят скромен на всички.
От вас, за да дишам, си грабвам кураж.