автор: Srqda

защо ли след теб не останаха клади,
а зимните вихри и черно бесило...?
(Светците умират -  от шепа пендари,
а после възкръсват - в икони и знаме...)
От гузната съвест, от страх пред небето,
от плахия глас на душите ни дребни
или от тръпката...   да сме свободни -
страхът ни оставя,                      
но все послесловно.
Кога ли ще бъдем наистина живи
между вдишване и издишване -
и ще прогледнем през плътната мрежа
на дребните лични излишества...
Тя, робската мрежа, е старо издание,
потомствена клетка, решетка за сигурност -
и я каляваме,  храним...  и браним...,
и в нея така -                     
предисловно -
умираме.
Кажи ми, Апостоле, ти ли избърза
да дойдеш от бъдното с факел -  при роба -
ей тъй, да му светнеш, че е свободен,
преди да умува къде ти е гробът...?
Дали не е късно, утопно-отровно...:
чуй - вълците грачат над виещи врани-
и хъшове мними в гърдите се бият
спасително мъртво-пияни...

Тя, Свободата, ни е от Бога
и Той те е водил - по всяка пътека...
между предисловие и послесловие -
през страшния плет...  към роб-о-човека...
...Духът ти се рее над знамена и икони -
безименен, тих, незнаен...
и виждаш как гробът на древната слава
ни всмуква  с добри предсказания...

Дали ще ни чуеш, насън ти се се молим
в разделното ни полу-полудяване:
всели се, Апостоле
в силна камбана -          
със звън като трус           
разоравай...           
душите изпити -             
за  въгленче                           
вяра,          
за топла и жива                         
въздишка любов...

за да ни има, да остане България,
и в нея човек за човек да е с Бог...