автор: veronikas

И ето пак - седя до себе си.
Небето има пълноводни зеници.
Какво ми пречи да разбирам птиците,
та губя трайно равновесието.
Като водата – от недрата, в спазми,
извира безспокойствието.
Защо се свивам в ъгъл като паяче,
та трябва да напридам нови полюси.
И все така - събирам се.
Завивам си душата с тъмни облаци.
Ако заспя в прегръдка на илюзия
ще се събудя ли на път със нови стъпчици?
Не ме окрилят вече приказки.
Светът порасна съвръшенно друг.
И феите са зли. И нямат пръчици.
До себе си седя. Мълчи ми се...