автор: frezija

Подари ми цветя, ей така, без причина, но
приеми, че си имам причина да бъдат оранжеви.
Подбери и мига – миг преди да замина.
За къде ще замина ли? Приеми, че това не важно.
Важно е да са живи цветя,
да ме гледат с очи портокалови.
Да ухаят на утро, в което ме чакаш усмихнат.
Не си виждал такива ли? И какво от това?
Мен също не беше ме виждал, забрави ли?
А сега ме обичаш и твърдиш, че не можеш без мен.
Колко думи хабиш! Да ги беше сял – зрънце по зрънце.
И да бяха кокичета, щяха още от първия ден
да избликнат оранжеви и заситят глада ми по слънцето.
Подари ми цветя, ей така без причина, но
приеми, че си имам причина за тях.
Аз в замяна за теб ще открадна небесното синьо,
за да пъди от прага ти всяка наченка на страх.
Само онзи панически страх, че един ден, след време
ще ме няма в живота ти, тихо ще бъде стаен
на завесите в гънките, или някъде в твоите вени.
Ще се сипе солено във раните, ще мирише на мен.
Но онези цветя, ще ме върнат. Ще светя оранжева
не защото съм слънцето в твоя объркан живот.
А защото, единствен, разбрал, че за мене е важно,
любовта ми нахрани с цветовете на южния плод.