автор: traveling_musician

Веднъж, заслепен от яд и омраза,
реших да захапя сам себе си.
Не се и изкъпах. Какъв ти катарзис!
А чиста реката течеше.

Не съм риболовец. Дори почитател
на златните рибки не съм.
Нощем мечтая за кухи неща -
как никой да съм на разсъмване.

Но само се питам: дали и под моста
ще има поети и джаз?
Питам, но някак си няма въпрос.
Любовта мачка боса райграса.

Дали и там ще ме гонят спасители
от златни, невярващи църкви?
Дали с лира в ръце ще ме слисва
вестител с криле недовършени?

Ще имам ли сили да се откажа
от всички рефрени и рими?
Или и оттам реката е нежна
и пере имена на безименни?