автор: venipec

Дори да ме затворят като в гроб
в най-празната и най-самотна стая.
Без идоли, без вяра и без бог.
Сред тъмнина, в която ослепявам...
Сред лепкава и гъста тишина,
попила по тавана и стените,
която да ме кара да крещя…
Стихът ще си остане във очите ми.
В зениците ще дишат светове.
Ще пеят птици. Ще цъфтят лалета.
В най-сините и светли цветове
като порой ще заструи небето.
Дърветата в зелено ще горят,
размахали най-живите си клони.
В гората ще се ширне път.
Светът ще заприлича на икона,
преливаща от багри и от звуци.
В мастилото ще се роди живот.
Най-истинското чудо ще се случи.
И ще посмея да повярвам в Бога…

Венцислава Симеонова