автор: vania_vasileva

За бръмбарчето Наска, което по цял ден търкаляло света.


Бръмбарчето Наска тласкаше света напред. И все напред. В кръг. Изморителна работа си беше това. Тя по цял ден пухтеше в кръг, упорито блъскайки света напред, и все напред… В кръг… Изобщо, една твърде трудна и задължаваща работа си е това, трябва да заявя на всички циници, които си мислят , че нещата си стават ей така, от самосебе си…
Наска беше на почит във Вселената на Хаоса. Така де, не всеки бръмбар поема отговорността да върти и поддържа света на малките си тънки крачка, да го подпира с главата си, когато може да я върти наляво- надясно и да зяпа наоколо ( галактически листа, паранормална трева, вселенска шума ).
Бръмбарчето приемаше съвсем на сериозно своята божествена роля. Неуморно се грижеше за оцеляването на света. Нямаше нито миг покой за нея. Стопляше я съчувственото и възхитено цъкане на останалите бръмбарчета - това беше за нея радостта от живота.
Един ден обаче Вселената притъмня. Всички божества се разбягаха, изплашени от гнева на Създателя. Единствено Наска остана. Тя не можеше да избяга, защото беше заета да блъска света все по-напред и по-напред. Светлината изчезна. Вселената се сви, сгромоляса се върху бръмбарчето. Наска никога вече нямаше да търкаля света…..
…..
Едно дете повдигна старата си гуменка от пътеката. От долу се виждаше едно размазано влажно петно. То щастливо изтича при майка си и заяви:
- Маме, маме, пък аз смачках един торен бръмбар! Да знаеш само какво ако буташе по пътеката!....

Поука: Светът въпреки всичко не е една голяяяма топка лайна.