автор: daro

Като бездомен пес подръпвах
с поглед русата й плитка.

Надхвърляше хиперболите на поет.
И въображаемите скици на художник
с лекота превръщаше на смет.
Не бе момиченце от Аджисана
с горчива шоколадова опашка –
напомняше ми на
жените снежни на Майдана
с черни кожени ботинки.
На всеки тътен от камбана
замръзваше
и от челото си надолу
светкавично сечеше въздуха
на кръстове.
С човката на трите свити пръста
изпиваше водата от очите ми.
И сякаш бях трохите
в ръката й,
с които хранеше преди
гълъбите по площадите в Украйна.

В навечерието на Разпети петък
осоляваше една подвижна рана...