автор: avloeis

От колко време не съм хващала перото, за да споделя мислите си с белия лист! Много е… вероятно година… А преди пишех постоянно. Ръцете ми все бяха изцапани с мастило, че чак на лицето ми оставаше. Приятелите ме наричаха „Мастилената“, а едно момченце от квартала добави и названието „фея“. Не знам от къде му хрумна, но всеки път щом се засичахме то ме поздравяваше с този прякор, а това се случваше всеки ден.
То заставаше под черешата до оградата се и провикваше така че да го чуя ясно, канейки ме всеки път да го последвам някъде, ала така и не каза къде. Майка не го харесваше и грубо го гонеше да си върви по пътя. Вероятно всичко се дължеше на външния му вид. Дрехите му бяха стари, загубили цвета си, ако изобщо някога го бяха притежавали, но чисти и спретнати. Каскетът му, килнат на една стана, скриваше част от кестенявите му къдрици. Изглеждаше ми на около десет, но погледа му излъчваше онази сила като на деветнадесетгодишен младеж, точно на колкото бях и аз в онзи ден:…
Слънцето тъкмо изгряваше и обагряше света с чудни краски, а аз продължавах да се опитвам да задържа съня при себе си, ала неуспешно. На прозореца ми се бе появило едно досадно почукване, което така и не престана. Вече изнервена, готова за война, станах от леглото и рязко разтворих двете крила. Едно мъничко камъче тупна в краката ми. Погледнах под прозореца, където стоеше малкото момченце, а в мен се надигна желание да му извия врата, но това изглежда не го тревожеше.
- Добро утро, Мастилена фейо! – с усмивка изчурулика той, по свеж и от росата.
- Ти знаеш ли кое време е?! – изсъсках. – Какво искаш?
- Моля те последвай ме! За последен път те моля! – на лицето му разцъфна молба, сякаш се бореше за живота си.
- Какви са тези глупости? – изобщо не ми бе до детинските му игри.
- Ела, Мастилена фейо! Остави помпозните рокли и ме последвай! – промяната в гласа му за последните думи ме изненада, но отключи едно старо желание в мен – да бъда свободна.
Майка ми бе истинска дама, макар да прекарваше повече от времето си на село, тя имаше заслужената слава на истинска жена за пример и подражание, който трябваше да следвам, а това включваше рокли, следобедни чайове и никакво тичане или „мъжки игри“ както ги наричаше тя. Мразех роклите и всичките тези прически и фалшиви усмивки, които обществото налагаше.
И така седях там на перваза, залята от всичките ми мисли и желания, изправена пред едно решение… Вече месец това дете ме караше да го последвам, вярно, не знаех къде, но нима едно създание наполовина на мен можеше да ме нарани..
- Къде ще ме водиш? – попитах най-накрая.
- На едно красиво място! – усмихна се широко, явно предусещайки на къде отиват нещата. – Само си вземи перото и няколко листа!
- Перото и листи? – учудих се. – Защо?
- Ще искаш да запишеш това! Ела и ще разбереш! – заподскача нервно той. – Ела, ела, ела…
- Добре, добре.. идвам! – склоних. – Изчакай ме под черешата.
Дадох съгласието си твърде лесно, помислих. Реално погледнато не знаех нищо за това дете, нито името му, нито къде живее или кои са родителите му. Просто ей тъй реших, че е от околията щом идва всеки ден и толкоз. Наистина ли постъпвах правилно? Погледнах към черешата, където той играеше с една ранобудна пеперуда и колебанията ми изчезнаха. Та той е просто дете! Изрових един панталон на брат ми, който бях скрила от майка и бързо го нахлузих, пъхнах няколко листа, перото и бурканчето мастило с торбичката и тихо се устремих към изхода. Нямах намерение да съобщавам на нашите за излизането си и външният ми вид беше повече от основателна причина. Погледнах се в огледалото преди да натисна дръжката на изходната врата. Косата ми, несресана, се разпиляваше навсякъде като меден ореол, а измачканата риза за сън и панталоните просто бяха… страхотни. Грабнах една жилетка и хукнах навън. Чувствах се жива и свободна, а кучетата този път запазиха тайната за моето бягство.
- Бързо, води ме! – подканих го аз с блеснал поглед и душа, готова за приключение.
- Красива си, Мастилена фейо! – замечтано каза той, но преди да разбера истинските чувства, които преминаха през лицето му, ми бе обърнал гръб.
Хвана ръката ми и ме поведе тичешком по улицата надолу, която водеше към града. Нямаше проблем, не изпитвах колебание, тичайки след него по познатия път, или когато слязохме от него към поляните, където често яздех. Дори, когато навлязохме гората и загубих ориентацията си, не се поколебах, но и това се случи. В мен не се бе появило просто колебание, а истинска уплаха и страх. Стояхме на ръба на дълбока пропаст, свързана чрез въжен мост. Не познавах това място и дори не предполагах за съществуването му, а знаех, че не сме се отдалечили кой знае колко от дома ми. Бях сигурна, че познавам отлично околностите.
- Къде сме? – попитах с пресипнал от тичането глас.
- От другата страна ще видиш най-красивата гледка в живота си! – уверено каза той. Искам да я видиш и опишеш в твоите истории!
- Не те питам какво има от другата страна, а къде сме! – повторих въпроса си ядно.
- И ти ще се откажеш… - тихо каза той, по- скоро на себе си, отколкото на мен, а на лицето му се изписа жаловита физиономия. – И да ти кажа, няма да ми повярваш къде си! – поде той. – Просто трябва да ми се довериш и да дойдеш с мен. Ще си в пълна безопасност и после ще те върна у дома! Трябва да видиш това място! Наистина е красиво, най-красивото на света! Заслужава да бъде описано и запазено за векове, та хората да знаят, че има и такива места! Ела, Мастилена фейо! Ти си единствената, която има достатъчно талант, че да запечата тази неповторимост за поколенията. Обещавам ти, че сториш ли го, името ти ще се носи векове напред, не, дори хилядолетия! Само ме последвай!
- За красивите гледки трябва художник! – измънках аз, тъй като мозъкът ми не можеше да възпроизведе ясна мисъл.
- Няма толкова добър художник! – категорично отсече той, а очите му се втренчиха в мен. – Ти просто трябва да решиш дали си достатъчно смела да ме последваш или ще се откажеш от шанса си!
Гласът му бе станал суров и дори груб, а детското в него почти бе изчезнало. Потреперих цялата, а от очите ми потекоха сълзи. Свлякох се на колене и заплаках както не бях правила от малка, а той ме гледаше, с онези кристално ясни очи. Не знаех защо плача, не знаех и защо не можех да продължа, но така и не успях да стана от земята дълго след като той изчезна.
- Разбирам… - гласът му прозвуча тихо, дори съчувствено.
Направи крачка към мен и избърса сълзите, които се заместиха от нови, а след това ме притисна в обятията си като в бащина прегръдка, топла, успокоителна, но и ужасяващо болезнена, сякаш за сбогом. Така и беше. Той застана до моста и за последен път извърна поглед към мен, сякаш за последен път ми даваше шанса да го последвам. След това постепенно изчезна в далечината на моста докато пускаше хартиени самолети или гонеше пеперуди по пътя.
Слънцето почти бе залязло, когато стигнах у дома. Черешовото дърво гальовно бе свело клони, за да ме помилва, натежали от плодовете. Не казах нищо на родителите си, не отразих дори заканите им, че съм наказана. Просто легнах на леглото и заспах. На другият ден навърших двадесет и чак до днес не докоснах перото...