автор: nickyqouo

Тежки облаци се гонеха в надвисналото оловно-сиво небе. Мрачни небеса обвили мрачен свят. Мъртвите скелети на градове и високи сгради протягаха костеливи, сухи пръсти към небесата. Нямаше да ги достигнат никога.
Небето, небето дори и мрачно си оставаше недостижимо, а сега след векове на разруха и опустошение пътят им бе само надолу. Бавно, дълго и грозно пропадане надолу. Градовете и високите сгради вече нямаха обитатели, върховете им се рушаха и от време на време някое голямо парче се откъртваше със стон и скърцане на ръждясало старо желязо политаше надолу, където се срещаше с твърдата упорита земя и себеподобните си останки. Кратерите в сърцата на градовете все още зееха нажежени и изпращаха смъртоносния си дъх във висините.
Планетата светеше, ако сте достатъчно високо за да я гледате отгоре. Приличаше на обгоряла разпукана бъчва с отровна атмосфера. Имаше своя собствена красота дори и в това състояние. Огнените очи на кратерите се взираха нагоре, но не можеха да пробият плътната прегръдка на облаците. Орбиталния Чистач на Марко Вис събираше поредната порция боклук и вече почти бе постигнал пълния капацитет на силовите си линии. Скоро щеше да се отправи към позицията за стартов тласък и да поеме по своя дълъг, шестмесечен курс към ресурсните и преработващите станции в орбитата на Меркурий и Слънчевата корона. Усмивка разцепи сухото лице на Марко, надяваше се разпределителят да го насочи към сектор Л 100 БЛАК. В сектора имаше ресурсна станция с най-невероятно красивата и дългокрака операторка, която очите му бяха виждали - не и на живо разбира се, но тя бе обсебила ума и сърцето му. Харесваше му да общува с жената на тази станция. Тя разбира се не знаеше, че представлява нещо много повече за Марко, отколкото обичаен видеоконтакт на колеги, които споделят подобен начин на живот и имат понякога обща работа. Непринуденото и понякога продължително общуване с Венсиан, бе невероятно удоволствие за Марко също и поради простия факт, че това изобщо му се случва! Той самият бе наясно със своя външен вид, който не бе впечатляващ, както и със своя социален статус, затова и бе така нетърпелив и запленен от нея - тя общуваше с него сякаш Марко е някой ВАЖЕН! Често в ума му се бе мяркал въпроса, „Защо?“. Защо тя отделя време за контакти и общуване с Марко, след като той е един, меко казано безинтересен, скучен и не особено привлекателен тип? От друга страна, питаше се той, защо ТЯ прекарва живота си в самота на ресурсна станция „Сънпайп“ 1010? Все пак Марко не дълбаеше в тази посока, сякаш умът му изграждаше странични, заобиколни пътеки, по които го отпраща далече от размисли над този и други въпроси. Оставяше се на мечтите да го носят.
Марко бе превърнал „своя“ Чистач - едно вехто космическо корито събиращо останки от величието на Старата Земя, с официалното безлично название ЛОПАТА218, в значимо технологично чудо за което не знаеше никой, а най-малко осведомена бе компанията собственик. Това бе така защото той имаше собствени планове за бъдещето. Старата Земя бе мъртва димяща купчина от горещи, парещи останки. Човечеството бе разпръснато из цялата система, но по-голямата част от нея бе под контрола на Търговския Конгломерат - простираха се до орбитата на гиганта Юпитер. Компанията за която работеше Марко бе част от този Конгломерат. Имаше и почти независими светове и колонии, но те все пак имаха отношения с Конгломерата, някои от тях дори зависеха от него. Не! Марко търсеше свободните общества скрити в протуберансите на слънчевия екватор или тези, за които бе чувал, че контролират пространството отвъд орбитата на Юпитер, като под контрол се разбираше единствено обща отбрана и отблъскване на домогванията на Търговския Конгломерат. Конгломератът разбира се не признаваше присъствието и съществуването на такива независими общности, отричаше и изпращането на наемни корпуси към Сатурн. Е, отрицанието не премахва проблемите и като един независим дух, роден и живеещ сред просторите и блещукащия мрак на космоса под яркото сияние на далечни звезди, Марко Вис имаше свои планове. В тяхното осъществяване Марко не се съмняваше, напротив бе повече от уверен в своя успех. Щеше да ухапе Конгломерата и по-точно корпорацията „Минало - Бъдеще“, за която работеше. Но също така не по-малко вярно би било и твърдението, че не желаеше да загуби своите, дори и редки но истински безценни за него контакти с Венсиан, часовете и дните в общуване, когато нейният „Сънпайп“ е в обхвата на комуникационните средства на ЛОПАТА218. В голямото му безтегловно сърце живееше безплодната надежда, че може би дори ще я срещне и на живо някой път! Някъде дълбоко в себе си дори знаеше, че има голяма вероятност да остане завинаги роб на корпорацията „Минало - Бъдеще“, ако ТЯ откажеше да тръгне с него.
Марко бе заложил допълнително разширение на софтуерните пипала обвиващи орбиталния чистач, с което сред милионите отпадъци и части орбитиращи над обгорената Земя той търсеше модул БИЗА. Ако откриеше такъв щеше да го прикачи към Чистача и да го възстанови, колкото и време да му отнеме това. Все пак Безтегловните като него бяха дълговечни. След това някой ден щеше да поеме собствен курс и да се скачи със станцията „Сънпайп“ на Венсиан. Гравитационните тегличи конструирани от самия него щяха да отнесат структурата натам накъдето биха пожелали волните им сърца. Заедно! Отдели се от централния илюминатор на Чистача и прелетя стотина метра до пилотската кабина. Плътния звън на товарните датчици сигнализираше, че силовите линии на Чистача са запълнени и е необходимо да бъде изчислен обходен маршрут към позицията за стартов тласък. Марко обичаше да управлява Чистача си сам, зае се с въвеждането на изходните данни на навигационния компютър и изведе масивната структура на необходимата позиция ръчно. Коланите притискаха тялото му към гравитационното кресло, докато ядрените ускорители прогаряха чернотата над мъртвата Земя и Чистача набираше скорост към позицията за стартов тласък. Стотина корпуса искряха на няколко стотин километра напред, където колелата на стартовия пръстен се въртяха на фона на блестящите звезди.
Зумерът за контакт с Разпределителя на товара сигнализира, че координатите за курса са получени. Сектори 03 ПС - ЦЕНТРАЛ и Л 100 БЛАК! Чудесно. Неочаквано сред холограмите пред погледа на пилота разцъфна иконата обозначаваща резултат по издирването на заложен обект, сред облаците от метални замърсители кръжащи над планетата. Марко Вис бе роден с късмет! Разкривен и разкъсан модул БИЗА се въртеше бавно сред километри кабели и фибро-оборудване, скачващата секция бе непокътната, това бе сигурно, защото от нея стърчеше звездообразното тяло на портативен влекач - дяволски мощна машина деветдесет процента от която представляваха секциите на могъщи двигатели! Марко вече не можеше да се върне, бе подал заявка и бе въведен в списъка на навлизащите в сектора на стартовия пръстен. Щеше да плаща глоби ако излезеше от зададената му стартова линия, но не това бе основния проблем, той не искаше да привлича вниманието на компанията с едно неочаквано връщане в земната орбита, при това с натоварени до пръсване силови линии. Пръстите му заиграха по твърдия пулт и сред холограмните икони. Изстреля три цилиндрични робота в плавни орбити, единият щеше да прихване, маркира и охранява набелязания модул БИЗА - другите бяха за прикритие на реалния интерес на ЛОПАТА218. Това не бе нещо необичайно, често „боклукчиите“ когато са натоварени догоре изпращат автомати маркиращи отпадъци, които съответния орбитален чистач желае да натовари при следващия си курс. Маркираното е неприкосновено, почти винаги! Марко се надяваше, че ще има късмет и модулът ще го очаква след около четиринадесет или петнадесет месеца, когато отново се завърне в земната орбита.
Чистачът на Марко Вис набираше скорост към позицията за стартов тласък, слабото му дълго тяло бе притиснато от мощното ускорение в гравитационното кресло. Над главата му се спусна защитния шлем и екзоскелетните усилватели на креслото се активираха. Предстояха най-тежките часове от полета. Стартовия тласък и ускорението след това, на което тялото на Безтегловните не бе пригодено да издържи без екзоскелетните усилватели. След това идваха дългите месеци на плавен полет, постепенно забавяне и заход към секторите, които бяха цели на курса и ...... приближаващи го към нея! Колелата на стартовия пръстен се въртяха пред очите му, ускорението го повлече в гигантската тръба. Марко Вис притвори клепачи и устните му се разтегнаха в усмивка преодолявайки натиска на ускорението. Бяха мигове на щастие! Стартовия тласък го изплю с неописуема скорост напред в мрака! Цялото му същество тръпнеше в очакване на бъдещето!
„Сънпайп“ 1010 се въртеше в супер скоростни обиколки около Слънцето и комуникациите бяха затруднени на моменти поради близостта на звездата и нейните мощни лъчения. Някои комуникационни канали не бяха известни на Търговския Конгломерат и се отваряха през определени периоди от време и при точно местоположение на ресурсната станция. Приемащите панели и излъчващите структури се простираха на десетки километри около основната звездообразна конструкция на станцията и едно или няколко непозволени комукаторни устройства не можеха да бъдат открити. Последните съобщения гласяха,че някои компютри в свободната мрежа на Слънчевата система отново успешно са нанесли в маршрутната карта на Орбиталния Чистач ЛОПАТА218, курс към сектор Л 100 БЛАК. Контактът с човешкия представител на Чистача се оказваше жизнено важен за плановете на някои общности във Външните пръстени и отвъд Ледените орбити. Индивидът имаше способности и възможности от които те се нуждаят! Заповедите към контролния робот на „Сънпайп“ 1010 бяха ясни. Да се поддържа контакт и интерес, дори да се пристъпи и към личен контакт при настъпването на необходимост. Човешкият индивид е нужен! Тя откачи захранващия кабел, капачето се плъзна гладко на мястото си и всякаква видима за човешко око следа от входния панел изчезна. След няколко секунди гръдния и кош започна да се повдига равномерно и в нормалния ритъм за едно човешко същество. След това изолира сигнала на секретния комуникационен канал и се отправи към работната си станция. На прекрасното и лице грееше усмивка, защото той щеше да дойде отново! Зад двеста метровите стени на „Сънпайп“ 1010 бушуваха пламъците на слънчевата корона.