автор: thebigplucky

А ти...
Топлиш ми душата. И я изгаряш.
Не знам с другите – как е – красавица си,
а към красивото цвете всеки алчно посяга -
само за него да е иска -
да го откъсне и да го постави във вазата.
А аз -
оставам всеки път там,
където съдбата пожела да се позабавляваш с желанията ми -
невъзможни - предвид взаимоотношенията в този сложен свят;
опасни за разрешаване
и умиляващи в наивността си.
За каква ли не бях мечтал преди да те срещна тогава...
За жени – вамп;
за приказни красавици;
за будоарите на изиск(в)ани дами;
за примамливите гримьорни на актриси и певачици -
какво ли не бях чувал за там...
А ти – просто ми взе душата и ме остави така – празен -
като ограбен пътник на кръстопът непознат -
ни напред, ни назад,..
с абстинентно напукани устни и тяло;
с бесове, тихо разяждащи крехката ми цялост;
с неподвластна страст, клокочеща в душата...
И не спря...
Поне сбогом да беше казала.
Или да беше избягала през девет царства
и да бе потънала в забрава...

А ти, все така, на една въздишка разстояние
в това претърсено безброй пъти пространство,
преравяш душата ми -
какво ли пък от нея остана -
и спомени свестни с теб – нямаме!?
Като стихия -
разхвърляш всички подредени неща и носталгии;
като хала – изпиваш и извора,
и сетната капчица влага;
после – като плаващ пясък поглъща те мрака...

А ти... Остани.
И такава те искам, нетрайна.
На мен – достатъчна си ми...
________