автор: tintiri

Вали. А когато бях млад, си мислех,
че не е дъждът,
а прозорецът плаче.
Тази нощ, колкото и да не ми се иска,
имам най-трудната на света задача.

Стъклото е студено
или челото ми е горещо,
не знам, а и дъхът всичко замъглява.
В такива моменти на човек му се ще да признае нещо,
дори да няма какво да признава.

Има една болка, странна и позната,
когато тъгуваш безспир по нещо желано,
но което реално го няма на земята
и не би могло да бъде,
и няма да стане.

А го тъгуваш вяло, смътно и неясно,
сякаш то се е случило или ще се случи,
и на душата ти е светло,
обаче гаснеш,
но ти е сладко, като вода от ручей.

На това португалците му викат заудàде.
Уважаема Олга Юриевна, позволете
да ви призная, че
мисля, че аз ви предадох,
защото започна да ме отпуска сърцето.

Няколко нощи започвам до вас писмото
и все не мога да му уцеля тона,
и късам, и хвърлям,
и муча като животно,
и меря разстоянието до плочките от балкона.

Не искам да си спомням за онзи януари.
Как ви открих внезапно
и какви врати заключих,
как влизах във всичките – с вас – киносценарии
и как океан от ручея се получи.

Изобщо не знаех къде съм,
защо съм,
навсякъде ме следваше вашата усмивка,
погледът изпод вежди, гласът ви... господи,
цял месец не дадох на душата почивка.

Знаете ли,
аз проследих всички ваши филми,
но не филмите гледах, а лицето, лицето...
партньорът ви говори, а аз зяпам как кимате...
и изцяло пропускам покрай себе си сюжета...

Знаете ли,
даже смятам най-честно да си кажа,
че имах по-високо мнение за руското сегашно кино,
а то еднопластови сюжети, еднопластови персонажи,
но вие, Олга Юриевна, бяхте и сте неотразима.

Макар и при вас,
да си призная честно,
видях да играете само два-три типажа
и бих ви пожелал роля, която да не ви е лесна,
както и сценарист, който да ви го каже.

Не искам да си спомням за онзи януари,
как ви откривах, какво изпозаключих,
за целия този световъртеж от сценарии
и за соления вкус
на сладкия ручей.

Мисля, че вече съм във фазата на раздразнението,
което доказва,
че сте ми още никак небезразлична,
и мисля, че хич не са ви нужни моите мнения
и въобще цялата категоричност.

А знаете ли, че и днес разговарях цял час,
без да имам предварително уговорена среща,
и разговарях, Олга Юриевна,
разбира се, с вас,
а вие простете, ако има нещо.

Аз от януари насам често гостувам в дома ви,
гледам ви в театъра,
запознавам се на стълбите,
слушам ви с китарата... всъщност потъвам
някъде в нещо, обсебен, погълнат.

А ето че и преди малко разговаряхме час,
без да имаме, разбира се, уговорена среща,
и сега съм до прозореца, и си мисля за вас,
и си мисля дали челото е студено
или стъклото – горещо.

Аз реших:
ще напиша специално за вас пиеса
и ще пратя сюжета в Сибир, в Далечния Изток.
Ще сте омъжена, с голяма дъщеря и една есен
ще изпитате силно заудàде към някакъв артист.

На сцената ще сте тъжна,
тихо ще пеете,
защото и песента вече съм ви написал,
и куче ще включа, и възрастен доктор – за да се смее...
далеч от всички... щом не може да сте ми близко...

Но ето че започна малко да ме отпуска
и се чувствам
като премигваща светлинка в мрака.
Пиесата аз ще си я преведа на руски
и може би ще я пратя на Олег Табаков.

Аз куче си взех още миналата година
и покрай него веднага най-важното научих
(из алеите пусти на местната Морска градина):
самотата идва
под формата на куче.


29-30 март 2015