автор: ehnaton

Какво да стори? Малките пищят,
големите със погледи забиват
ножове сякаш в майчината гръд...
Децата, гладни ли са, не заспиват.

Така е втори ден – ни къшей хляб,
ни царевична питка да замеси...
Най-малкият от всички Божий раб
е само на година и два месеца...

Не се издържа! Само да заспят,
пък утре Бог все някак ще помогне!
Да ги подлъже някак?!? Но гладът
без хляб да го залъжеш невъзможно е...

***

Но майчица! Пред нея не важат,
тъй както за пред всички правилата -
отива в стаята, но този път:
- Ще ида – казва - за брашно. Почакайте!

... Завтича се през мръкналия двор,
край кучето, покрай хамбара празен
и влиза в миризливия обор,
при кравата, пресъхнала отдавна.

С две шепи тор се връща за тесто...
И меси, блъска, точи, а гърлата
в очакване притихват до едно,
че мама хляб пече за тях отатък.

***

Тъй сладка е и само мисълта
че топъл хляб във фурната пече се...
И ето - за минути челядта
във непробуден сън се е унесла.

А майчицата? Сън не я лови –
те спят сега, но утре от зарана
гладът дома им пак ще навести...
Нима с оборска тор ще ги нахрани?

И в този миг се чука на вратата...
- Та кой ли в този час се е присетил
при нас да идва?! – мисли си жената,
отваря... И Кой, мислите, насреща?

***

Самичък Господ Бог прекрачил прага
и рекъл ѝ: Ти, жено, не плачи,
а събуди децата и веднага
със хляба, що във фурната печеш, ги нахрани!



* Сюжетът на тази история не е мой, а е фолклорен. Прабаба ми я е разказвала на майка ми, тя - на мен. Не съм я чувал от друго място и затова ми се струва редно да достигне до повече хора и да се съхрани. Надявам се недодяланото ми мъжко перо да е предало поне частица от онова, което историята успява да предаде, когато я разказват налети със сълзи майчини очи.