автор: pastirka

Пролетта не дойде.
Ние чакахме дълго, поете.
И тъгата боде
като шип от нецъфнало цвете.

И засипва ни сняг,
по-горчив от солта на сълзите.
Заледеният праг,
на децата забравил следите,

със очи на баща
в хоризонта размътен се вглежда.
И дано не греша,
че живее с напразна надежда

като птичета пак
да се върнат в гнездото напролет.
С този студ, с този сняг...
и на Господ дори да се молим,

пролетта е мираж,
а мечтите ти - мъртви, поете.
Те са леден колаж
от бодли на нецъфнало цвете.